— Наистина ли всичко свърши? — питаше тя, а те се смееха. — Наистина е свършило?
— Да! — отвръщаха те. — Вече няма врагове във Фалта!
Настъпваше време на дълготраен мир, бяха рекли войниците, и цяла Фалта щяла да разцъфти. Те предложиха на Стела и мълчаливия й спътник да ги отведат до Виндикеър с лодката си.
— Трябва да бъдете в Инструър за коронацията на новия владетел! — казаха те.
— Бих се радвала — отвърна им Стела.
Тя виждаше погледите, които те й хвърляха, когато си мислеха, че не ги вижда — съжалителни, но без похотливостта, която би очаквала от войници. Те оценяваха остроумието й, но не гледаха на нея като на жена. Известно време Стела не можеше да понесе да се погледне в огледалото. Срамуваше се от изгубената си красота.
Той каза, че съм красива, припомни си девойката, ала имаше и моменти, в които не можеше да си спомни кой бе изрекъл думите: Лийт или Рушителят.
Докато зимата обгръщаше света в студената си прегръдка, те прекосиха полята на Строукс, оставиха зад себе си замъка на ордена на Конал Безстрашни и неспирно стопяваха разстоянието до Инструър — и до момента, от който Стела бе започнала да изпитва ужас. Дали приятелите й щяха да погледнат на нея като на предателка, служила на врага? Какво щяха да й кажат? Имаше ли шанс да я приемат отново? Тревогата пробождаше сърцето й, а евнухът не можеше да й предложи думи на утеха.
Най-сетне настъпи денят, в който войниците пристъпиха отвъд стените на Инструър и с усмивка се сбогуваха с нея. Командирът им дори я покани да сподели трапезата им в казармата. Стела се усмихна и им благодари, стараейки се да не показва, че състраданието им я наранява. Тя остана насред улицата и гледаше как войниците се отдалечават. Опомни се едва когато те изчезнаха.
Улиците бяха странно пусти. Градът беше необичайно тих. Единственият звук идваше от трополенето на дъжда върху камъните. Какво ставаше? По време на пътуването си би трябвало да е научила за евентуално бедствие, сполетяло града. Стела хвана ръката на спътника си и бавно пое надолу по пътя. Все някой щеше да знае къде е Лийт.
Увреденият й крак се огъна от болка. Без да чака молбата й, евнухът спря край едно пазарче и измоли тояга. Стела се обърна към собственика на сергията, който й обясни, че градът бил пуст заради днешната коронация. Той дори изрази учудване от неинформираността й. Самият той не отишъл, защото в Съвещателната зала имало място само за хиляда поканени души, сред които той не бил, а не искал да стои пред палатата, където вече се били събрали повечето граждани. Стела задъхано му благодари и пое отново.
Ето я: палатата, заобиколена от хиляди хора. От нея долиташе музика: печална, покъртваща издъно душата. Дали трябваше да изчака? Изобщо щеше ли някога да настъпи момент, в който тя да се осмели да се яви пред онези, които бе изоставила в себичността си?
Не чакай, прошепна нещо в ума й: ти се покая.
Стела влезе в сградата и бавно пое по коридора на молителите. Тоягата й потропваше по мраморния под.
Евнухът спря на няколко крачки от дървените врати, сключил ръце над стомаха си.
Върви, казаха й очите му. Отвори вратата. Върви при приятелите си.
Стела опря длан до вратата, а в този миг музиката достигна триумфалния си връх. Поне никой няма да ме забележи, помисли си тя и натисна.
Хиляда глави се обърнаха към нея, ала тя виждаше само една. Стела се усмихна, когато момчето на трона извика и скочи под ехото на последните ноти. В пълна тишина то се изправи, слезе по стълбите и пое към нея.
— Стела — задавено каза току-що коронясаният крал на Фалта. — Знаех си, че ще се върнеш.
— Лъжец — отвърна тя и взе дясната му ръка.
Речник
Използвани означения:
ДС = древностроукски
ОЕ =_ общ език_
ФИ = фирейнски
ПР = език на Първородните