На вратата се почука. Индретт отвори и видя насреща си жена, която познаваше смътно от пазара и по-отскоро — от събиранията на Еклесията. В ръката си изникналата държеше главня, а очите й блестяха не по-слабо. Индретт трябваше да напрегне ума си, за да си припомни името й.
— Пеласия! С какво мога да ти помогна — и къде си помъкнала тази факла?
— Не мога да остана, мила — развълнувано каза жената. — Зная, че преди ти посещаваше сбирките в Мазето, така че реших да предам и на теб: Най-възвишеният ни заповяда да нападнем Съвета на Фалта. Ако все още чуваш Бога в сърцето си, Той ще потвърди.
— Пели! — провикна се някой откъм улицата. — Идвай! Ще започнат без нас!
— Помисли си… — рече лудата на сбогуване. — Светът се променя. Ние сме тези, които го променяме!
— Хайде, майко! — Този път гласът бе съпроводен от ръка, която я поведе.
— Чухте ли? — Индретт се обърна назад. — Ще се случи нещо ужасно.
— През целия ден се случват ужасни неща — обади се хрипкав глас от другия край на масата. — Градът ми е нападнат отвътре. Зная кой е отговорен за това. Аз изслушах историите ви търпеливо, без да коментирам преувеличенията и неистините, които те съдържаха. Склонни ли сте да проявите сходно разбиране към мен и да изслушате съвета, който искам да ви предложа?
Аркосът на Немохайм бе приел мъдър вид, който не съответстваше не само на всичко, което Компанията знаеше за него, но и на възбудения блясък в очите му.
Грайг се изправи, прочиствайки гърло.
— Моля да бъда извинен… — каза той неуверено, поглеждайки към Лийт.
— Говори спокойно, Грайг — рече младежът. — Аз не съм крал, нито това е кралски двор. Тук всички сме равнопоставени.
— Но със себе си имаш принцове и вождове — каза невярващо Геинор, който също се изправи.
— Също и бившият градоначалник на Инструър — рече юношата, — който може би има нещо важно да каже.
— Ние познаваме този човек добре. Неговото поведение и недостойните му апетити са позор за Немохайм. Той съумя да убеди краля да го назначи за посланик във фалтанския Съвет, а сега узнаваме, че ни е предал на Брудуо. Той е непоправим опортюнист, който винаги търси някаква угода. Не е човек, комуто да се доверим!
— Чудех се откъде ти и уродчето ти сте ми познати — отвърна с мек глас Аркосът. — Старият срамежлив съветник на краля и неговият кьопав син, който може да си наръга крака дори без да вади меча от ножницата. Сигурно са те зачислили към южния патрул, голобрадко, където няма как да объркаш нещо?
Грайг се постара да прикрие гнева си.
— Аз първи от Немохайм съзрях Джугом Арк и лицето на онзи, който я носи. Можах да сторя това, защото не бях зает да кроя заговори в Инструър против своя крал!
— Но като резултат от своята… доброта, днес нямаш представа какво се случва в Инструър. Аз имам. Много от нещата, които Деорк казваше, сега започват да придобиват смисъл. Плановете му вече са ми ясни. Сега, младежо, като никога в празния си живот, ти имаш известна сила. Можеш да попречиш на тези хора да чуят това, което имам да кажа. Разкажи им всички истории, които знаеш за мен, съчини и още. Нищо няма да ги изненада. Те вече ме познават. Но за момента моите и техните цели съвпадат. Искате да сразите човека, който руши Инструър? Аз също. Искате шанс да покажете Стрелата пред Съвета? Аз бих искал да видя лицата им, когато я съзрат. Кой друг би могъл да ви помогне в това? Разбира се, можете просто да останете тук и да чакате, отхвърляйки план подир план, докато хора като онази глупава жена, която почука преди малко, измират по улиците.
— Ще го изслушаме — реши Кърр, а до него хауфутът кимна. — Сетне ще решим какво ще правим.
Разкриващата се от кулата гледка бързо ставаше отвратителна. Стела можеше само да наблюдава безпомощно как Пинионът непрекъснато бълва стражи. Всичко й беше съвсем ясно: пред Залата на знанието се беше насъбрала тълпа, а войниците изникваха като мравки, за да нападнат събраните. Вече заобикаляха струпаните на площада, криейки се из сенките. Тя не знаеше кои са тези хора, но под светлината на факлите можеше да различи групи деца. Деорк често описваше насладата, която му доставяше смъртта на невръстни. Мисълта, че подобно нещо може да му доставя удоволствие, правеше делото да изглежда още по-чудовищно, доколкото подобно нещо можеше да бъде възможно. Стела нададе вик през пресъхналото си гърло, но вечерният вятър го отнесе.