Една фигура пристъпи от сенките. Позната и мразена фигура. Повдигайки ръка, човекът се изправи пред тълпата. Стъпчете го! Не го оставяйте жив! Дори и това да означаваше оставането й тук, докато бавно умре от глад и жажда, щеше да си заслужава. Стига само преди това да бе наблюдавала смъртта му.
Решил да й погоди мъчителен номер, вятърът донесе гласа му — слабо, но ясно.
— Граждани на Инструър! Следовници на Еклесията! Тази нощ стоите тук, за да се изправите пред Съвета на Фалта, да прочистите Божия град от гнъста им. Като ваш водач, аз ще отнеса иска ви до председателя!
Деорк се обърна и почука на портата на Залата на знанието. Тя се отвори и го погълна. Тълпата неспокойно зашумя.
Еклесията! Събрал е следовниците, за да ги предаде на градската стража! Небеса!
Вратата се отвори и омразният мъж изникна отново. Но този път беше облечен в самурено наметало с вдигната качулка — явяваше се не като Тангин, а като Деорк. Той високо повдигна ръце.
— Чуйте ме, отрепки на Инструър! — изкрещя той. — Аз съм Деорк, председател на фалтанския Съвет, Пазител на Андратан и лоялен служител на Рушителя, на смъртния враг на всички фалтанци. Аз съм Тангин, узурпирал Еклесията. Тук съм, за да обявя гибелта ви. Тази нощ огънят действително ще се спусне над Инструър. Вие ще бъдете първите изпепелени!
Той спусна ръце. Градските стражи започнаха да изникват от сенките, повдигнали мечове.
Тялото на Стела се раздираше от хлипанията, започнали да я разкъсват още преди първия удар.
Глава 3
Мъжът от Сна Вацта
Мъжът от Сна Вацта яздеше белия си кон в умерен ход към Града и тъмния облак, надвиснал над стените му. Залязващото слънце оцветяваше дима и гледката бе красива, напомняща дори за рай, макар че ако погледът продължеше надолу, източникът й приличаше на вход към преизподнята. Очевидно ситуацията в Инструър се беше влошила през последните два месеца, когато го беше посетил за последно. Пратеникът кимна — това можеше да се очаква. Всъщност дори беше добре. Ако всичко беше открито, задачата му щеше да бъде улеснена.
Войниците при Дългия мост бяха изпаднали в паника, южните им колеги — също. Това бе така още от средата на утрото, когато бяха започнали да се разчуват вести за случващото се в Инструър. Все повече бежанци се струпваха на северния край на моста, в началото задържани, докато в един момент това не бе станало безсмислено. Затова войниците бяха отворили портите и пропускаха всички, без значение дали имат разрешителни.
Нощта вече се канеше да прихлупи хоризонта. А нищо не се бе променило и войниците ставаха нервни, принудени да гледат как димът продължава да се издига от града им. По моста продължаваха да притичват ужасени хора, носещи нови и нови истории за ужаси и огнена разруха. Хамбарите и доковете били опустошени. Над града се сипел дъжд от пламък и смърт. Ескейн се изправил срещу Съвета. Пътят на юг бил затворен, казваха някои, защото тамошният мост изгорял. В града не бе останала свободна лодка — всички плавателни съдове или отдавна бяха отнесли собствениците си далеч надолу по течението, или биваха използвани от по-предприемчивите за платен превоз. От Съвета не идваха никакви нареждания. Инструър бе напълно беззащитен и уязвим.
А сега някой се приближаваше от север, яхнал тъмна кобила. Самотен конник с нищо не можеше да застраши града, но можеше да отнесе вести за уязвимостта му на враговете. При караулната ездачът спря, умело скочи от седлото и застана до коня си, изчаквайки.
— Днес никой не може да влиза в града, без значение дали има пропуск — казаха му. Войникът бе изрекъл горните думи с напрегнат глас, примесен с тревога: къщата му се намираше в южната част на града, може би на около половин миля от житниците.
Непознатият отметна качулката си. Изникналото лице беше възрастно, ловкостта на движенията му още повече подсилваше контраста. Рунтави вежди и потънали сини очи под подстригана късо бяла коса. Уста, която бе не повече от цепка, и нос, приличащ на орлов клюн. По погледа му личеше, че е свикнал да изисква подчинение.
— Не разполагам с пропуск — каза мъжът с удивително дълбок глас.