Остатъкът от битката се струваше на Лийт някакъв кошмарен сън. Някои от войниците разпознаха Стрелата и избягаха от бойното поле. Други се сражаваха неохотно. Малцина бяха тези, които можеха да се похвалят с нещо повече от обучение. Нямаше такива, които да са закалени в битка като Компанията. На моменти Лийт повдигаше Джугом Арк, за да огледа положението. В светлината й можа да види, че макар той и приятелите му да бяха спрели клането, Компанията не отбелязваше напредък. Всеки момент командирът на войниците можеше да поиска подкрепления, ако вече не го бе сторил. Нямаше начин да устоят срещу цялата градска стража, дори и с Ахтал. А оставащите от Еклесията бяха по-скоро утежнение, отколкото някаква помощ. Лийт отново насочи мислите си към Стрелата, размишлявайки по какъв начин би могъл да я използва.
В този миг очите му се разшириха от удивление, защото един от повалените граждани се надигна от земята, а в ръката му се появи меч. Мъртва жена, лежаща от лявата му страна, също се надигна. Раните й зееха, а лицето й бе белезникаво. Трети мъртвец се надигна, последван от нови и нови редици призраци. Край тази немъртва армия стояха Маендрага и Беладона. Магьосникът се смееше. И тогава Лийт разбра. Илюзия. Страх се изписа по лицата на войниците, прогонвайки концентрацията.
— Вие отнехте животите ни без справедлива кауза! — прогърмя глас, по някакъв начин усилен многократно. — Сега ние се завръщаме, за да отнемем вашите!
Всички стражници се обърнаха и побягнаха, като някои дори захвърлиха оръжията си.
— Това е илюзия, страхливи глупаци! Върнете се и се бийте!
Крясъкът, също тъй нечовешки силен, долетя от входа на Залата на знанието. Там стоеше мъж, облечен в черно, разперил широко ръце — в жест на гняв или в призив на могъщество.
Смехът на Маендрага се промени в напрегнато изсумтяване, сетне той падна на колене, подхванат от дъщеря си.
— Тук има магьосник… много могъщ…
Той простена и припадна. Лийт отново погледна към мъжа на прага, който сега бе повдигнал ръце. Можеше ли това да бъде онзи, за когото Аркосът на Немохайм им беше казал? Пазителят на Андратан?
И други от Компанията си задаваха същия въпрос.
— Ахтал! — провикна се хауфутът. — Онзи мъж е магьосникът, срещу когото се изправяме!
Лийт видя, че брудуонският воин сам е осъзнал това, защото вече скачаше над наобиколилите го трупове и се втурваше към входа.
Деорк не можеше да повярва на очите си. От безопасната си позиция наблюдаваше разгръщащото се клане. Всъщност в началото дори бе грабнал копието от ръцете на един колебаещ се войник и лично бе пронизал опитващото се да избяга хлапе. Съвсем доскоро не можеше да става и дума за неуспех. С наслада бе наблюдавал погиването на глупака, който снощи самодоволно тръбеше за приближаването на стрела към Инструър. Дотук с Бога ви.
Тогава нещата се бяха променили. Първо пронизителна светлина бе превърнала нощта в ден, после в боя се бяха включили още противници. Първоначално смяташе, че това е някаква част от Ескейн, дошла да се присъедини към Еклесията. Още по-добре. С един капан щеше да унищожи всички плъхове. Но скоро бе принуден да изостави тази приятна мисъл. Новопоявилите се бойци бяха прекалено яростни и опитни, за да са от Ескейн. Някакъв непознат враг? Съперник за мястото му в Съвета?
В този момент се бяха случили две неща: сред биещите се бе изникнал Аркосът на Немохайм и някой бе създал мощна илюзия. Всичко му се изясни. Аркосът е намерил могъщи съюзници. Някой в Брудуо възнамерява да заеме мястото ми като дясна ръка на Неумиращия.
Пред очите му мнимите мъртъвци обърнаха хората му в бягство, което го накара да изкрещи от гняв. Бе успял да се овладее, да спре да губи време и да нападне илюзията, която, макар и могъща, беше повърхностна и скалъпена набързо. Почувства обичайната умора, която съпътстваше употребата на магия, но нямаше избор. Призраците изчезнаха, а Деорк огледа разрухата на замисъла си — временната разруха, каза си решително — и прогори една мисъл дълбоко в съзнанието си.
Някой ще си плати за това. Някой ще си плати!
Докато стоеше, все още потънал в гнева си, забеляза затичан към него боец, повдигнал меча си по начин, който му беше познат до болка: връх напред, наклонен под специфичен ъгъл. Без дори да се замисля, Деорк отскочи назад, затръшна вратата и я залости, като за всеки случай — и въпреки допълнителното изтощение, което това му докара — я запечата и с магия.