— Манум! Манум! Какво те прихвана?! Какво ти е направил този мъж, че го нападаш така? — Индретт едва удържаше съпруга си с помощта на Кърр.
Манум рязко освободи едната си ръка, за да посочи към непознатия.
— Този човек… това… — рече той, дишайки тежко. — Това е баща ми.
— Истина ли е? — попита Индретт, без да е сигурна към кого от двамата да се обърне. — Как може да е истина?
Възрастният мъж кимна.
— Истина е. Името ми е Модал. Манум е мой син.
— Но ти си мъртъв! Бил си екзекутиран заради участието си във войната между Сна Вацта и Хаурн!
Мъжът от Сна Вацта отвърна иронично през подутите си устни:
— Очевидно не е така, макар на някои да им се иска.
— Били са го завързали за стол с тежести и го бяха поставили върху тънкия пролетен лед на река Преюз, та топлото следобедно слънце да се погрижи за него — каза горчиво Манум. — Изглежда дори това не е било достатъчно, за да довърши стария дявол.
— Това беше краят на Търговеца Модал от Фирейнс. — Старецът прие предложения му стол. Останалите от Компанията го наобиколиха, оставяйки Геинор, Грайг, жената от Ескейн, Перду и бившия началник на стражата да раздават храна на нуждаещите се. — Това ми позволи да започна нов живот, който по ирония на съдбата ме докара до среща със стария и оправдания гняв на сина ми.
— Извинявай — намеси се грубо Кърр, — искаш да кажеш, че ти си Модал от Фирейнс?
Възрастният мъж кимна изморено.
— Много добре си спомням Модал — продължи фермерът. — Помня как двамата се сбогувахме, един Часовой с друг, когато той отиваше да помага на Хаурн в безнадеждната им отбрана срещу мощта на Сна Вацта. Помня как той се гневеше на стореното на кралството. Помня как един ден научих, че Модал, най-добрият Търговец, живял някога, бил заловен на самия връх Тор Хайлан в битка, толкова яростна, че снежните вихрушки не се слягали с часове. Плаках, когато научих. Чух, че бил отведен окован в Инменност и екзекутиран точно в деня на пролетното равноденствие. Смъртта му подчертала победата на Сна Вацта. Със сигурност не бих сбъркал подобен човек. Пристъпи към светлината, страннико.
Но светлината сама се приближи към непознатия. Лийт тихо пристъпи към двамата възрастни мъже, заливайки ги с проблясващата светлина на Джугом Арк. Сиянието на Стрелата им придаде чертите на легендарни герои.
— Наистина си ти! — викна фермерът. — В името на Бога, ти си!
— Да, приятелю. И ти ли ще ме нападнеш, Кърр?
Двамата се прегърнаха, тупайки се по гърба. Когато се разделиха, останалите видяха сълзи по бузите им.
Мъжът от Сна Вацта се обърна към Манум.
— С теб трябва да поговорим, сине.
Манум плю и се извърна.
— Виждам, че носиш прекрасен меч — продължи Модал, без да се впечатлява. — Виждал съм тази дръжка и преди. Това оръжие принадлежеше на моя стар приятел Джетарт от Трейка. Можеше да ме посечеш с него, но ме нападна с пестниците си. Това не ти ли говори нещо? Показва, че ти също осъзнаваш недовършеното.
Манум рязко се извъртя и насочи пръст към гърдите на мъжа в бяла роба.
— Баща ми е мъртъв. Какъв смисъл има да го убивам отново? Достатъчно е омърсил душата ми. Вече не ме интересува кой си, старче. Върви да бродиш по земята. Върви да се ровиш из тайни и да се месиш в политическите дела на още кралства. Но не смей да ми говориш. Има само един човек, с когото трябва да се доизясняваш. Но тя е мъртва от двадесет години. Сега тя се намира на място, където дори ти не можеш да се завърнеш. Върви говори с нея.
— Сине…
— Изгубил си правото да ме наричаш така! — кресна Манум, нахвърляйки се отново. Този път Кърр и хауфутът бяха готови и го спряха. Бащата на Лийт се отърси, обърна се и се отдалечи.
Модал въздъхна дълбоко. По лицето му се четеше мъка.
— Страхувам се, че той е затворил сърцето си за мен. Наистина му дължа обяснение. — Той повдигна глава. Светлината на Джугом Арк се отрази в окото му. — Мога ли да задам един въпрос? — Приемайки мълчанието за съгласие, той попипа: — Кое е момчето, което държи Стрелата на единението?