Ще ми се наистина да бях! И все пак… но това е история, която трябва да бъде оставена за времето, когато онзи, който трябва да я чуе, е готов да я чуе. Затова ще ви разкажа за предполагаемата си смърт и за случилото се сетне.
Както моят приятел Къррнат каза, отидох в Хаурн, защото от известно време ме тревожеха слуховете, че обширна Сна Вацта отново се кани да разшири границите си, въпреки споразумението, в чието изграждане участвах. Пристигнах там в средата на зимата и открих, че столицата Хаутра вече е завладяна и кралят е заложник. Малка група храбреци ми помогна да го спасим, но не можахме да отървем и семейството му. Покъртен от мъка, кралят се хвърли от върха на кула.
В рамките на месец силите на Сна Вацта притиснаха оставащата съпротива в разрушения град Тор Хайлан. Пълководецът им се съгласи да пощади жените и децата, ако се предам, което аз сторих. Но след като ме плени, той изби всички. Не пощади жива душа. Над пет хиляди нахраниха вълците с телата си. Тогава той ме отведе в столицата на Сна Вацта като трофей от победата над кралство, десет пъти по-малко от неговото и без редовна армия.
Едва по-късно научих, че този генерал бил амбициозен човек, повел кампанията срещу Хаурн без съгласието на своя владетел — част от замисъла му да завладее престола за себе си. Кралят на Сна Вацта беше ядосан, особено когато аз предадох подробно описание за извършените жестокости — които генералът бе пропуснал да спомене.
Кралят беше изправен пред дилема. Как да се отърве от прословут и обичан генерал, без да си навлече гнева на поданиците и евентуален бунт, а в същото време да се възползва от ценния си пленник? Решението му бе забележително. Генералът се озова на стол сред топящия се лед на река, както правилно припомни синът ми Манум. Събраните тълпи знаеха, че екзекутираният е Модал, Фирейнският обирджия, както бях известен там. Градските камбани забиха, когато столът потъна в ледените води. Аз също ликувах заедно с тълпите, защото този човек бе извършил неща, недопустими дори и в най-разпалената бран. Наблюдавах смъртта му от кралския балкон, защото не бях освободен, а принуден да постъпя на служба при владетеля, където останах в продължение на десет години.
Не мога да кажа, че престоят ми там беше помрачен от лишения, макар сърцето ми да беше обременено от знанието, че моят крал, моите приятели и близките ми щяха да ме смятат за мъртъв. Копнеех да се завърна сред тях, но това не ми бе позволено. За да не мисля за тях, заех се с делата на двора, в който бях заточен. Превърнах се в сянката зад трона на владетеля, негов най-доверен и таен съветник. След няколко години на практика аз бях този, който управляваше най-могъщото и гордо кралство от Шестнадесетте.
Десет години след моето залавяне и поробване, а то беше точно това, въпреки златните окови, старият крал умря. В завещанието си той ми даряваше свободата. И тук проличава грехът ми, защото аз не се завърнах у дома — страхувах се какво биха си помислили за мен обичните ми. Взех храна за една седмица и, с благословията на новата кралица, се отправих към Алдраските планини, най-високите върхове в цяла Фалта, където да изчакам присъдата на боговете — или по-вероятно смъртта си.
Не ще разказвам за страховитите бури, за дните, които прекарах в снежна пещера край бреговете на замръзналата Диамант река, нито за изкачването на стръмния Хауберг. Но ще кажа, че гладната ми смърт бе предотвратена от мистериозни люде, наричащи себе си хаукъл, които ме отведоха в столицата си Духобор, намираща се на брега на вечно замръзнало езеро.
— Хаукъл! — викна Кърр. — Приятелю, не казвам, че лъжеш, но всеки знае, че те са просто мит, чеда на сношение между човеци и гигантските женски мечки, живеещи на Покрива на света. Да не искаш да кажеш, че народът на хаукъл действително съществува?
— Да. И още бих добавил, че и по-странни неща се крият сред кралствата на Фалта. Едно от тези чудеса пламти в ръката на внука ми, седнал на същата трапеза! Не ми говори за митове!
Народът на хаукъл е превърнал оцеляването в изкуство. Не можех да повярвам сред какви жестоки условия процъфтява поселището им. Не можех да разбера как поддържат живота си сред бялата пуста. Но те ме взеха сред себе си и ми разкриха своите тайни: как да улавям ритъма на земята и сам да ставам част от хармонията му. Десет години прекарах с тях, най-чудатите и свети люде, които някога съм срещал, включително сред народите, съзрени южно от Янгела.
Научих, че някога те живеели в източната част на Фалта и западната на Брудуо, че властта им се простирала неоспорена от Уодранианските планини на запад до Биринж на изток. Те ми разказаха как Първородните ги прогонили от домовете им, избивайки мнозина, а останалите принудили да се оттеглят в планините, където се смятало, че властва ледената смърт. Но Първородните не подозирали волята за живот на народа на хаукъл.