Те Туахангата се изправи, а тялото му трепереше от ярост.
— Отново и отново същата история. Проклетите Първородни, недостойни да задържат своите собствени земи, се отправят на север, за да заграбват нашите! Няма ли край злината им?
Принц Уизаго се изправи и докосна ръката му, но Туа се отърси разгневено.
— Имаш правото да се гневиш — каза му мъжът от Сна Вацта. — Научих много повече за греховете на Първородните, отколкото ми се искаше. Моите домакини казаха, че един ден те ще се спуснат по склоновете на обичните си планини и отново ще заживеят в равнините с Първородните, но не и преди Първородните да са израснали, както се изразиха.
Те Туахангата седна, но изръмжа:
— Един ден ние ще излезем от Мъглата и ще избием Първородните. С чест ще си върнем земите и отнетия ни живот.
— Народът на хаукъл не възнамерява да стори подобно нещо. Тези обитатели на мраза се вслушват в планините — когато планините им рекат, те ще слязат, за да заживеят с нас. Страхувам се за тях. Страхувам се какво бихме могли да им направим.
Върнах се от склоновете като прероден — продължи Модал. — Постъпих на служба при новата кралица на Сна Вацта, потънал в желанието да подготвя пътя за народа на хаукъл. Но открих, че царедворците и чиновниците говорят с категоричността на невежеството, ревящи мислите си гръмко, без дори сами да се вслушват в празнотата им. Макар Сна Вацта да приютява множество празни земи, не можело да става и дума за преотстъпването им някому. Три години служих, докато в един момент не можех да издържам повече. Оттеглих се и отново се отправих към Алдраските планини. Само че този път пътят беше затворен. Не можах да се изкача до предишните места. Никой хаукъл не се отзова на виковете ми. Прекарах година в долината, сведен до скот, разчитайки единствено на наученото при предишното посещение. Когато се научих на смирение, завърнах се в Инменност и помолих кралицата да ми позволи да служа.
Служих като неин пръв министър още една година. Тогава тя научи, че нейният представител в Съвета, Аркосът на Сна Вацта, е погинал неочаквано в ужасяващ инцидент, дело на заговорниците от Ескейн. В официалното съобщение, което получихме впоследствие, се казваше, че Аркосите на Сариста, Редана и Деруйс също били погинали. Кралицата се разгневи много, защото, тайно от Съвета, Аркосът на Сариста бе изпратил писмо до лоялните фалтански монарси, предупреждавайки за кроящо се предателство. В него бе посочил имена. Ние не му повярвахме — всеизвестно е, че Сариста е наш отдавнашен съперник — само че в писмото си той посочваше Аркосите, които впоследствие бяха умрели, като членове на лоялитска група, поставила си за цел да разобличи и елиминира предателите. Съставеното от нашия собствен Аркос писмо потвърди това, макар че той бе мъртъв по времето, когато то пристигна.
С оглед на тези обстоятелства кралицата смяташе, че моите умения биха били незаменими, затова назначи мен за новия Аркос. Преди няма и четири седмици напуснах Инменност. Кралицата ми бе предоставила Императив, който ме упълномощаваше да получавам отпочинал кон в който и да е момент от пътуването. Съмнявам се, че това разстояние е било прекосявано по-бързо. И ето ме тук. Очаквах предателство — и го намерих. Съветът на Фалта вони като непокрит канал, а председателят му е тъмен маг, който не се свени да влияе със силите си на останалите членове. Но не очаквах да открия стари приятели и близки. Виждам, че част от мисията ми е да изкупя вината си за себичността, накарала ме да търся просвещение, наместо да се завърна при семейството си.
Така завършва историята ми. От името на моята кралица, ви питам, носители на Джугом Арк и надежда за Фалта: по какъв начин Сна Вацта може да ви е от полза?
С тези думи Модал издигна чашата си и я изпразни на една дълга глътка. Членовете на Компанията последваха примера му, макар някои да се задавиха от острия вкус на напитката, която той бе споделил с тях. Възрастният мъж се засмя и си наля отново.
Лийт мълчаливо седеше и слушаше непознатия, който се бе представил като негов дядо. Дядо! Думата още не означаваше нищо. Вместо радостта, която би трябвало да изпитва, усещаше само празнота. Притесняваше го обидата, която баща му очевидно изпитваше. Виждайки я, юношата се бе почувствал по-добре, макар да не разбираше причината — това не променяше изпитаното от него — и Хал, помисли си неохотно, и майка му. Самият Манум ги бе изоставил за две дълги години, свеждайки се за сина си до дървена фигурка със забравено лице.