Още нещо се таеше в ума му, по някакъв начин свързано с историите за народа нахаукъл, които току-що бе чул, за народа на Пей-ра и дори децата на Мъглата. Нещо, което бе започнало да се оформя по време на тихите дни сред Уодаитическо море, нещо… Всъщност нямаше значение. Умът му беше бавен и методичен. Мисълта щеше да изникне, когато бъдеше оформена.
Далеч по-важни, поне така смяташе Лийт, бяха въпросите, изправили се пред тях: въпроси тъй важни, а същевременно така преплетени с политика, опасност и смърт, че Компанията обикаляше около тях като змии, готови да се стрелнат. Как щяха да използват Джугом Арк, за да обединят тъй настръхнал град и съберат армия срещу Брудуо? По какъв начин намирането на Стрелата помагаше на каузата им? И беше ли Модал прав, обявявайки Лийт за Дясната ръка на Бога?
Глава 4
Пламтящата стрела
Членовете на Компанията се надигнаха от трапезата, очакващи с нетърпение заслужения отдих след изморителния ден. Но знаеха, че преди това трябва да обсъдят важни неща. Джугом Арк бе донесена в Инструър, ала нямаха представа какво ще правят с нея сега.
Лийт държеше Стрелата в лявата си ръка. Джугом Арк толкова се беше синхронизирала с него, че нямаше значение колко силно или хлабаво я държи. Никой друг не можеше да се доближи на един лакът от нея, без да потръпне от горещината й. Младежът се надяваше, че със завръщането си в Инструър ще може да повери мистичния артефакт на друг, по-храбър и мъдър от него, но изглежда стрелата бе предназначена само за неговата ръка.
Ако само изникнеше някой, който да го отмени в притежанието… Може би тогава щеше да се отърве и от онзи досаден глас. Напразни мечти. Затова Лийт бе решил да не разговаря с него и да не задава въпроси. Макар че гласът не беше изявявал присъствието си от свещения остров. Може би сближаването със Стрелата означаваше, че гласът вече не е необходим. Можеше само да се надява на това. А може би гласът бе дело на собственото му въображение и мисъл, въплътил вътрешните му тревоги. Може би започваше да губи разсъдък. Ако споделеше пред приятелите си от Лулеа, те биха го сметнали за луд. Помнеше един млад баща от ферма край Гарисън Хил, който се бе преместил да живее на дърво, за да чува по-ясно гласа на Бога, който очевидно бе изчерпвал темите си с животновъдство. Синовете му бяха принудени да се заемат с поддръжката на фермата. Съвсем спокойно можеше да се каже, че баща им ги е изоставил, защото някогашният човек, когото познаваха, със сигурност беше изчезнал.
Споходен от убожданията на странно състрадание, Лийт безмълвно напусна навеса и тръгна да търси баща си. Опашките гладни бяха изчезнали, вероятно заситени или прогонени от неспирния дъждец. Родителите му не се виждаха. Младежът се огледа с леко притеснение, чудейки се къде са се подслонили. Тогава забеляза тълпата.
А тя се бе събрала близо до срутената арка на Струърската порта, притисната до стената, където имаше тясна ивица сушина. Лийт несъзнателно повдигна Джугом Арк, за да подири майка си и баща си под светлината. В отговор събраните възкликнаха удивено. Юношата се удиви на свой ред, защото едва сега забеляза колко са многобройни събраните. Та тук трябва да има хиляди! Редици от по двадесетина души стояха край стените и по улиците, търпеливо изчаквайки нещо. Към тях непрекъснато се присъединяваха други люде, пристигащи по Витулианската алея и отвън.
— Вижте! — долетя мъжки глас. — Ето я! Ето Стрелата!
— Наистина е тя! — рече жена. — Повдигнете я отново, нека я видим!
Присъединиха се и други гласове:
— Моля ви, доближете се и ни благословете! Осветете ни! Вие ни нахранихте, изцелихте ни, спасихте ни от остриетата на покварените! Вслушайте се в молитвите ни!
Само след миг звукът стана оглушителен. Събраните се втурнаха напред. За момент Лийт бе вцепенен от паника.
Всички тези хора стоят в тъмното под дъжда, за да видят мен.
Тогава родителите му изникнаха от двете му страни. Манум се провикна гръмко:
— Спрете! Бъдете внимателни, добри ми люде! Стрелата е опасна и ще обгори всеки, който се приближи непредпазливо!