Индретт прегърна сина си през рамо и прошепна в ухото му:
— Не се плаши, синко. Помни, че това са хора, не просто тълпа.
— Какво искаш да кажеш? Какво става?
Само че гласът на Лийт бе сподавен от приближаващите се хора. Те се разделиха като вълна, вслушвайки се в предупреждението на Манум. Останалите от Компанията започнаха да изникват, чули шумотевицата. Нужен им беше само миг, за да разберат какво се случва. Нещо, което трябваше да предвидят. Снощи бяха спасили стотици. Други стотици бяха нахранили и облекли днес. И всички те бяха видели Джугом Арк. А от всички градове на Фалта в Инструър помнеха най-добре легендата за стрелата на Единението.
Тук, на този остров, преди две хиляди години, Фурист и Раупа бяха влезли в спор, разделяйки Фалта на две. Те си бяха оспорвали владичеството над огнената стрела, символизираща наказанието на Рушителя Каннуор. Краен победител от този спор бил Бюрей, отнесъл Стрелата на юг. Хиляда години по-късно, на хилядолетие от сега, брудуонската ярост се бе изляла върху Инструър. Рушителят мразеше този град, най-могъщото поселище във Фалта, защото той изразяваше благосклонността на Най-възвишения към Първородните.
Легендите нашепваха, че един ден Стрелата ще се завърне в Инструър, предизвестявайки трудни времена, но донасяйки и единство, вливайки на истинските фалтанци сила, за да се изправят срещу мрачния си враг. Така се говореше.
А през изминалия ден се бе говорило особено усилено. Хора се сбираха на групи, случайни минувачи, близки или съседи. Онези, които свидетелстваха, разправяха за чудодейната намеса на Стрелата в подкрепа на Еклесията. Следобед Стрелата бе съзряна отново, този път сред група, предлагаща храна, подслон и одежди на най-пострадалите от огньовете. Очевидно тази щедрост не беше дело на градските първенци. Във всяка група говорещи неизменно се намираше човек, който познаваше пророчеството за Стрелата и не се свенеше да споделя знанието си. Вълнението нарастваше с всяка дума.
Никой не ги беше призовал, но те бяха дошли. Из целия град, из най-тъмните улички и обширни пазари, навсякъде се говореше за Джугом Арк. Мнозина вярваха, че е изникнало избавлението им. Някои си спомняха как северняците бяха нападнали Пиниона преди месеци. Това дело бе прибавено към списъка причини, които правеха добра идеята да изтърпят дъжда и опасните улици, за да зърнат пламтящата Стрела. Стекоха се хиляди. И всички те изчакваха Носещия стрелата да заговори.
— Ще трябва да им кажеш нещо, момче — просъска в ухото му Кърр. — Не са дошли тук, за да ти зяпат личицето.
— Но… но аз… — Лийт не можа да каже друго. Истината е, осъзна той, че тази тежест е непосилна за мен. Не искаше да се обърне към гласа за помощ, а не му хрумваха собствени думи, които да подеме.
— Лийт! Това е моментът! Заради това рискувахме всичко, за да открием Кантара! — нашепна настойчиво гласът на Фемандерак, но Лийт се чувстваше като вкаменен.
Трескав шепот зад гърба му доведе изникването на дървена щайга, поставена пред тълпата. Фемандерак вече се бе озовал отгоре й, умолително издигнал ръце в призив към мълчание.
— Граждани на Инструър! — провикна се той. — След миг ще чуете думите на самия Носител на Джугом Арк! Но първо чуйте историята, която имам да ви разкажа!
Макар приятелят му да му беше спечелил кратко отлагане, Лийт се затрудняваше да диша. Какво можеше да каже на тези хора? Каква надежда можеше да им предостави? Какъв съвет да им даде? Та той самият не знаеше нищо. Хиляди въпроси се вихреха из главата му, наподобявайки заблудени искрици.
Гласът на Фемандерак зазвуча неестествено гръмък, проникващ дори отвъд разрушената порта. Може би Хал отново проявява усилването си, а може би това е дело на магьосника и дъщеря му. Каквото и да беше, всички събрани можеха да чуват философа.
— Преди повече от две години напуснах дома си, легендарната Даурия — поде високият. — Бях отдал живота си да изучавам древните предсказания на Хаутий, предрекъл завръщането на Стрелата, която ще донесе единение на хората от Фалта. Пътувах из света, дирейки Ръката, която ще понесе Джугом Арк. Само мъгляви напътствия помагаха на диренето ми. Те ме насочваха към долина в огнена земя. Докато пътувах към Фирейнс, бях пленен от злостни диваци, наричащи себе си уайдузи. Те ме затвориха в тъмницата си, за да бъда принесен в жертва на божеството им.
Но бях спасен от храбър и достоен боец, член на група северняци, пътуваща към Инструър, за да предупреди Фалта за голяма опасност. Един от тях бе научил, че Рушителят отново замисля да нападне Шестнадесетте кралства. Дори и сега Черният сбира пълчищата си, за да ги насочи към Инструър, сърцето на Фалта. Преди годината да е приключила, Неумиращият ще е изправил силите си пред градските стени.