Това не е правилно, осъзна Лийт. Не трябва да бъде така. Фемандерак не беше прав. Думите на философа представляваха опростена черно-бяла реторика, замазала пукнатините по фасадата на Фалта. Фалта не е такава. Той не каза лъжа, но и не каза истината. Ние не сме изцяло добри, призна пред себе си Лийт. А щом ние не сме изцяло добри, значи брудуонците не са изцяло зли.
Тази мисъл породи раздвижване в ума му. Започнаха да изникват думи и мисли, първоначално бавно, сетне все по-бързо и по-бързо. Петимата сте пръстите на ръка, бе казал Кроптър. Ръката има пет пръста, обясняваше гласът на Фемандерак по време на бягството им. А друг глас просъска: Казвате, че сте били тук най-напред, но всъщност сте последни. Припомни си допира на притиснатия до гърлото му нож, сладкото ухание на свещения остров, изострено от усилените възприятия на тревожния момент. Спомените се ускориха: яростта на Те Туахангата, жестокостта на уайдузите, страхливостта на хората от Инч Чантър, неземният смях на фодрамите. А през всичко това като дисхармония долетя гласът на Фарр. Лозиани, нещастници, които отричат Огнепътя. Всекиму е известно, че допирът с лозиан омърсява душата! Образите започнаха да проблясват мълниеносно, докато застинаха в спомена за една топла нощ сред леса. Там Лийт бе седял край огъня на двама възрастни люде. И мъжът бе казал: Искаме да те помолим за нещо. А старицата бе добавила: Когато се завърнеш, спомни си децата на Мъглата. Спомни си за всички онези, които живеят във Фалта, а не са Първородни.
Нещо стегна гърдите му. Лийт усещаше, че гласът се кани да заговори. И в същия миг разбра какво щеше да му каже. Думите се бяха оформяли в съзнанието му месеци наред, изпълвайки го с притеснение, превръщайки нещо, което би трябвало да изглежда просто сражение между добро и зло, в нещо усложнено, далеч не толкова сигурно, където героите се сдобиваха с черни криле, за да причинят страдание и болести на другите, или криеха мрачни тайни в малка разлика от злодейците. Щеше да заговори сега, преди гласът да е отекнал в главата му, лишавайки го за пореден път от собствената му воля.
Сега множеството на спомените се сливаше в една идея, чиято мащабност го разтърси. Стрелата реагира, запламтявайки с нажежен до белота пламък. Хората сепнати се отдръпнаха назад. Горещината, обгърнала младежа от Лулеа, бе нетърпима дори за приятелите му. Юношата пристъпи върху импровизираната сцена, обгърнат в огнена колона.
— Лийт! Какво става?! — провикна се Кърр. На лицето му беше изписана изненада. Веждите му бяха опърлени. — Какво…
Думите на стария фермер достигнаха до юношата, но ревът на пламъците ги лиши от смисъл. Огънят го отделяше от останалите, превръщайки го в пророк, обгърнат от предсказателски унес. Това са моите думи. Мои! Само мои.
— Аз съм Лийт Манумсен от село Лулеа във Фирейнс — поде той. Гласът му се разнесе над тълпата, утихнала, за да чуе думите му. Ще кажа истината, както я виждам. С моите думи. — Аз нося Стрелата. Но тя не ми принадлежи. Нося я от името на Аркимм. Изглежда аз съм единственият, който може да я докосва — продължи младежът, указвайки Джугом Арк с поглед. — Но бих искал да задам един въпрос, над който самият аз не спирам да размишлявам. И ето го: как да обединим Фалта?
Той замълча, оглеждайки се. От двете му страни стояха членовете на Компанията. Петимата, напуснали заснеженото селце, отдавна се бяха превърнали в група, включваща представители от почти цяла Фалта — и отвъд, помисли си Лийт, поглеждайки към напрегнато гледащия Фемандерак. Всички бяха тук: семейството му, разширено тъй драматично с появата на Модал; стари и нови приятели, новите познанства, дори някогашният противник, с когото бяха сключили крехък съюз, стоеше сред тях. Всички се бяха събрали, за да обсъдят по какъв начин биха могли да използват Джугом Арк. Пред него, разпръснати през цялото пространство чак до Струърската порта, изчакваха хората. Някои бяха намерили път до съседните постройки и сега надничаха от прозорци и дори покриви, за да видят и чуят по-добре. Те ще очакват още вдъхновяващи речи, осъзна Лийт. Ще очакват да им вдъхна храброст, с която да се изправят срещу врага. Ще очакват да ги поведа. Водач търсят, искат да бъдат следовници.
Сетне, с внезапност, която го разтърси още по-силно, Лийт осъзна, че следващите му думи можеха да сложат край на всичко. Можеха да им костват войната. Можеха да ги обрекат на провал. Той бавно напълни дробовете си с въздух.