Керванът прекоси билото. Под пътниците се появи обширната Маремма. Ивица хълмове, израстваща от планината като пръст, се губеше в далечината. Именно нея следваше пътят им. Той щеше да ги отведе в родното място на Конал Безстрашни, сетне към крайречен Сивитар, откъдето щяха да поемат към Инструър. Около две седмици път. Пътниците щяха да се завърнат в Столицата, провалени. Бяха изгубили Джугом Арк, бяха изгубили един от Аркимм и им предстоеше да се изправят срещу неясно и мрачно бъдеще.
Аркосът се усмихна. Беше уверен в едно: бъдещето щеше да включва кръв и плам.
Уодаитическо море внушаваше чувство на спокойствие. Всяка утрин заварваше Лийт на любимото му място, легнал по корем върху носа на аутригера. Там тихите, тюркоазени дълбини се намираха на инчове от лицето му и го облъхваха със солеността си. През деня разговаряше с Маендрага, с Геинор и сина му Грайг, които ловяха риба. Вечер, когато обикновено падаше топъл дъжд, а след смайващите зелено-червени залези мракът се разливаше внезапно, Лийт разговаряше с навигатора — единственият асламанец, склонен да разговаря с него.
Въпреки всичко, което Лийт бе преживял, едва в тези нощи сред океана юношата можа да осъзнае колко екзотичен е станал животът му. Пътуванията му го бяха отвели сред множество места, които по нищо не приличаха на зелените хълмове и склонове на Лулеа: заснежена пуста, голи върхове, чудовищни гори, морета от бял пясък. Не по-малко разнообразни бяха хората, които очите му бяха съзирали — парцаливите негодяи на Уиндрайз, смеещите се фодрами, дивите и горди фенни, изтънчените и объркващи жители на Инструър. Но повече от всичко го беше развълнувало прекосяването на обширното Уодаитическо море.
Двете седмици пътуване сред океана бяха предоставили на Лийт първата възможност да размишлява спокойно — нещо, което не бе правил от последния Средозимник насам. Почувства как се отпуска, подобно юмрук, държан стиснат прекалено дълго — а може би като ръка, учеща се да държи Джугом Арк все по-спокойно. Така че за пръв път от началото на пътуванията си бе в състояние да оцени заобикалящата го красота.
Неумолимата горещина не му позволяваше да забрави, че се е отдалечил тъй много от познатите му земи. За свикналия с фирейнската зима пролетната топлина на Инструър сама по себе си бе достатъчно непонятна, само че покрай случващото се в града Лийт нямаше време да обръща внимание на климата. Долината на хилядата огъня ги бе посрещнала със съсухряща жар, само че бяха останали в нея едва няколко дни, пък и нощите им даваха почивка. Но тук, сред Уодаитическо море, горещината не знаеше милост. Нощната жега беше дори по-мъчителна от онази през деня и го караше да се поти като грохнал от препускане кон.
Сред нещата, които му правеха впечатление, се нареждаше и смайващото умение на навигатора им. Архипелагът, към който се бяха отправили, бе съставен от шепа дребни островчета, пръснати като трошици, всички от които можеха да бъдат обиколени за не повече от половин ден. Но въпреки това асламанецът ги насочваше умело, прекосявайки над сто левги на север под западен вятър за малко повече от седмица. В началото Лийт смяташе, че увереността на островитянина е само фасада, но впоследствие от разговорите с него бе узнал, че умението и опитът носят тайни, които не позволяват пропускането на архипелага.
Самите острови почти не се виждаха сред вълните. Лийт бе очаквал да зърне малки планини да се издигат над водата — миниатюрни версии на познатите му земи. Но за негова изненада брегът, до който се приближиха, се издигаше около един човешки бой над водите. Докато съдът им си проправяше път през тесен проход в кораловия риф, отвъд който имаше лагуна, тъй смайващо синя, че изглеждаше дело на четката на някое дете, Маендрага се приведе към Лийт и прошепна в ухото му:
— Сега мълчи. Това е Моту-тапу, свещеният остров на асламанците. С изключение на Името, никаква друга дума не бива да бъде произнасяна по време на престоя ни.
Лийт кимна. Не за пръв път чуваше това предупреждение, но пак не му стана особено ясно. Знаеше само, че Маендрага силно искаше да погребе името на покойната си съпруга, заради което не се бе поколебал дори да отклони пътя им. Пазителят бе заявил, че пътуването с кану ще им отнеме най-малко време, само че Лийт се съмняваше в обективността му.
Веднъж озовали се на острова — дребна ивица земя, останала незабелязана от вълните — четиримата чужденци бяха оставени да чакат под палмите, докато времето настъпи. Там те изчакваха цялата дълга утрин и още по-дългия следобед, гледайки как белите облаци се събират над тях. Топлият дъжд милваше лицата им. Накрая настъпи вечерта, когато все още уханният на валеж въздух се изпълни с миризмата на огньове. Едва тогава четиримата бяха повикани за Погребването.