Факлоносецът се приближи към чужденците, протегнал ръка. Десетки очи се взираха в пристъпилия напред Маендрага. В охрената светлина на пламъците магьосникът изглеждаше стар и грохнал, сякаш понесъл непосилна за плещите му тежест.
Маендрага се приведе над огъня и извади дървена фигурка, разхвърляйки полите на робата си. Дори от мястото си Лийт можеше да я види ясно — фигурата изобразяваше млада жена с тъжно лице. Тази рожба на острие и дърво по някакъв необясним начин надминаваше всички произведения, които юношата бе съзирал. Самият той обожаваше да се занимава с дърворезба. Веднъж бе издялал фигурката на баща си от брезова кора, така че много добре разбираше какво е чувствал магьосникът, докато е изработвал спомена. Колко ли нощи е седял край огъня, насаме с някогашните си мисли, опитващ се да улови нещо, което е изчезнало от ума му и не може да бъде намерено от сърцето.
С насълзени очи възрастният мъж повдигна фигурката към небето — безмълвно вричане в обич. Сетне, с жест, сгърчващ сърцата в болка, той я хвърли в пламъците и заплака без глас.
Младо момиче с черна, дълга до пояса коса, се отдели от останалите, пристъпвайки напред. Лийт обърса очи, за да може да види по-ясно лицето й. Тя надали беше на повече от осем години. Сепнат, той осъзна, че момиченцето е живяло без име тези осем години — така че тази нощ трябва да беше много важна и за нея.
Върху дребното й лице се четеше увереност, в кафявите очи нямаше съмнение, а устата се усмихваше едва. Ръцете й трепереха леко, но тя вървеше бързо и уверено към Маендрага, към чужденеца, чието сърце криеше нейното Име.
За един нелеп и вцепеняващ момент Лийт си помисли, че Маендрага няма да направи нищо, че може дори да отхвърли момиченцето или да стори нещо друго, което да докара смъртта им. Но нищо подобно не стана. Вместо това той отпусна ръце върху раменцата й и се загледа в очите й — цяла вечност, както се стори на лулеанския младеж. Накрая, може би доволен от това, което беше видял, той приближи устата си до ухото й и прошепна име.
— Нена.
Макар думата на магьосника да беше чута само от нея, на Лийт му се стори, че името е било изречено гръмко.
Момиченцето се усмихна веднага. Блясъкът в очите му бе искрен. Лийт я наблюдаваше внимателно — несъмнено островитяните знаеха, че съпругата на Маендрага е живяла сред чужденци, далеч от свещените брегове. И докато детето не е могло да знае какво име ще получи, трябва да е познавало историята на Нена. Но малката островитянка прие Името си без срам, само с удоволствие и решителност да се покаже достойна. Тя също бе видяла фигурката и сълзите, породени от нея. Може би дори разбираше какво е означавала тя за възрастния мъж.
Церемонията по Погребването продължи още известно време, но Лийт бе потънал в мисли и не забеляза остатъка. Това продължи, докато в един момент не бе блъснат грубо в гръб. За един объркан миг си помисли, че го включват в церемонията, само че огънят вече беше започнал да отслабва, а хората се бяха оттеглили в тъмнината. Геинор и Грайг се намираха някъде зад него, а от Маендрага нямаше и следа. Лицата на заобиколилите го асламанци, които го бутаха напред, бяха дори по-враждебни. Неспокойствието на Лийт се превърна в паника. Младежът осъзна, че това със сигурност не е част от Погребването. Какво става? Сега, когато от него щеше да има някаква полза, гласът мълчеше.
Силни ръце продължаваха да го бутат към огъня, край него и към брега, където го изтласкаха в малка лодка. Трима островитяни също се качиха вътре. Лийт потисна желанието си да изкрещи. Маендрага неколкократно бе изтъкнал наложителността на мълчанието и за обидата, която нарушаването му щеше да нанесе. Юношата не искаше да си навлича гнева на асламанци, така че прехапа устни. Мъжете потопиха веслата, гребейки тихо, но с ядосани движения. Прекосиха осветената от луната лагуна, сетне спряха отвъд рифа.
— Какво… — не се усети Лийт, но млъкна, когато каменен нож проряза линия по гърлото му. Той застина. Груб глас прошепна в ухото му:
— Никакъв звук. Още звук, прережа глас.
Джугом Арк проблесна в ръката на Лийт, напомняйки му за силата си. За момент младежът възнамеряваше да я използва срещу островитяните — да ги прободе, разсече и прогони с оръжието на Най-възвишения. Дори леко повдигна ръка.
Не. Не. Стрелата не е такова оръжие. Ако всеки път, когато имам неприятности, се обръщам за помощ към нея, ще се превърна в слуга, който не контролира нищо. Затова Лийт остана неподвижен, със стичаща се по врата кръв, опитвайки се да не помръдва. Макар да не разбираше с какво, явно бе наскърбил островитяните.