Второ кану се изравни с тях. Маендрага се качи при него.
— Чуй ме внимателно, Лийт — настойчиво прошепна магьосникът. — Асламанците искат да знаят защо си проговорил на свещения остров. С това си откраднал Име.
За момент юношата остана смаян и отново понечи да си послужи със Стрелата. А можеше и да накара магьосника да си послужи с уменията си, за да ги спаси. И тогава разбра — припомни си момента, в който Маендрага бе прошепнал името в ухото на детето. Припомни си как бе гледал, покъртен, припомни си как му се е сторило, че чува думата. Промълвяването му, макар и неосъзнато, представляваше прегрешение. Той кимна, събирайки слюнка в пресъхналата си уста. Когато ножът се отдръпна от гърлото му, Лийт каза:
— Беше ме обзело вълнението на момента. Дори не осъзнавах, че съм изрекъл Името едновременно с теб. — Той се обърна към Маендрага. — Защо трябва да се чувствам виновен и да се извинявам заради това, че съм бил разчувстван?
Отговорът беше налудно дързък, но бе съпроводен с разбиращо изсумтяване от един от наобиколилите ги мъже.
— Ти си от Първородните — каза гласът на онзи, който държеше ножа. — Казвате, че сте били тук най-напред, но всъщност сте последни. Сега ти дойде на острова ни и наруши нашите повели. Когато ние нарушаваме вашите повели, вие ни убивате. Какво очакваш да сторим с теб?
Островитяните изчакваха отговора му. В този момент той си припомни казаното от гласа по време на церемонията.
— Вие сте Пей-ра. Това е вашето тайно Име. Видях могилите ви в хълмовете на Астареа и дори си взех оръжие…
Асламанците се отдръпнаха, пристъпвайки към задната част на кануто. Очите им се взираха шокирано в него. В погледите се примесваше страх и отвращение.
— Телата… още стоят?
Въпросът беше изречен колебливо и натоварен с множество чувства. Гняв — от това, че един от презираните Първи има нещо, което те искат; страх — от евентуалния отговор, който може да даде; срам — заради напомнянето на унизителното положение, в което са поставени; мъка — по изгубената татковина. Всичко това бе изразено в три думи.
Не изглеждаше възможно Лийт да може да разчете толкова много нюанси на значение, но той го стори. Вероятно това се дължеше на Стрелата. Джугом Арк изглежда му позволяваше да разбира думите на останалите. Изправянето срещу краля на Немохайм само преди няколко дни беше доказателство за това.
— Пей-ра лежат забравени и изоставени в Астареа — каза Лийт, почти занесено. — Земята е необитавана. Жителите на Табул и Немохайм вече са забравили за сблъсъка си с вас. — И, надявайки се, че догадката му е правилна, добави: — Никой няма да попречи на завръщането ви, за да погребете множеството Имена, стоящи неосвободени.
Това ли е историята? — Лийт отправи бърза мисъл, но на нея не бе отговорено.
Маендрага го наблюдаваше с поглед, който много приличаше на удивление. Островитяните — Пей-ра — започнаха да говорят тихо помежду си. Вече не обсъждаха как да бъде постъпено с младия сквернител.
Все още събирам люде, осъзна Лийт. Някой от народа на Пей-ра щеше да дойде в Инструър, да стане част от спасението на Първородните… Все още не разбираше изцяло и не можеше да види всички детайли на онова, което предстоеше. Но това неразбиране не го измъчваше. А островитяните продължаваха да се съветват, все така избягвайки да срещат погледа му.
Същата нощ Пей-ра организираха съвещание на свещения остров. Гласовете им бяха по-високи от шепот. Биваха изричани неща, които не се изчерпваха само с Имена. Лийт, Маендрага и двамата им спътници не бяха включени, но и без да присъстват можеха да се досетят за темата на разпалените дискусии, провеждани отвъд лагуната. Разговорите продължиха до зазоряване. Сетне, когато бледа светлина порозови небето, се разнесе гръмък вик. Островитяните бързо се затичаха към канутата си.
— Тръгват за Астареа просто така? — попита Лийт, изненадан от липсата на приготовления.
— Не, няма да отидат още сега — отвърна Геинор. Заради дългото мълчание гласът му звучеше по-писклив от обикновено. — Ще изчакат ветровете да променят посоката си — след като лятото отмине и дойдат дъждовете. В момента вятърът духа от запад. Така ще им е много трудно да достигнат Качоейра.
— Тогава какво правят?
Съветникът помълча за момент.