— Що се отнася до вас, сеньор капитан — продължи той, — приемете моето гостоприемство. Фортът е ваш, докато благоволите да го удостоявате с присъствието си със старомодна учтивост си даде вид, че напуска караулното помещение.
Капитан Пелег Скъдър се усмихна при мисълта за полусриналия се форт, двата зеленясали бронзови топа, отлети в Манила преди един век, и за некадърния гарнизон. За миг умът му бе обладан от безумната мисъл да приеме предложението на коменданта буквално — мисъл, породена от дръзкия дух на човек, който никога не позволява да му се изплъзне случай да върши търговия, — но дошлата навреме мисъл за незначителните размери на такава сделка го възпря. Той само пъхна в устата си солидно парче тютюн за дъвкане, докато комендантът придърпа една пейка пред огъня и в чест на госта развърза черната копринена кърпа, вързана през прошарената му вежда.
На мен, като меродавен хроникьор на най-съществените моменти на историята, не ми прилича да разказвам какво е ставало между Салватиера и госта му тази нощ. Аз казах, че капитан Пелег Скъдър имаше дар слово, а под влияние на различни напитки, поднесени му от домакина, стана още по-приказлив. Само си представете човек с двадесетгодишен бюджет приказки за разправяне! Комендантът научи за първи път как Великобритания загубила колониите си, за френската революция, за великия Наполеон, чиито подвизи капитан Скъдър описа може би по-ярко, отколкото това би се харесало на началниците на коменданта. А когато дойде ред Пелег да задава въпроси, комендантът се оказа напълно в неговата власт. Той постепенно научи всичко за мисията и президиото, всичките дребни клюки на тези идилични времена, за покръстването на езичниците, за училищата на президиото и дори разпита коменданта как е загубил окото си. Когато стигнали до тоя въпрос, капитан Пелег извадил от джобовете си разни дреболийки, джунджурийки и нови измишльотини и дори накарал домакина си да приеме някои от тях. По-нататък се твърди, че, под пагубното влияние на Пелег и няколко чащи агуардиенте комендантът загубил донякъде благопристойността си и се държал по начин, който не подхождал на неговото положение, декламирал високопарни испански стихотворения и дори пял с писклив висок глас разни мадригали и езически канцонети с любовно съдържание, главно за „малката“, която била неговият, на коменданта, живот. Тези твърдения, може би недостойни за отбелязване от един сериозен хроникьор, би следвало да се приемат с голяма предпазливост и са споменати тук само като мълва. Обаче това, че комендантът взел носна кърпа и се опитал да покаже на госта тайните на „семби куакуа“, като заподскачал много чевръсто, но недостойно из цялото помещение, било отречено. За целите на този разказ е достатъчно, че в полунощ Пелег помогна на домакина да си легне, с много уверения от негова страна за вечно приятелство, а след това, понеже бурята бе стихнала, се сбогува с президиото и побърза да се върне на борда на „Върховния съд“. Когато съмна, шхуната беше отплавала.
Не зная дали Пелег бе удържал на думата, дадена на домакина. Говори се, че тази нощ светите отци от мисията чули да се пее високо на площада — сякаш езичници пеели носово псалми, — че много дни след това в селището се носела миризма на солена риба, че у жената на хлебаря били намерени десетина твърди индийски орехчета, негодни нито за подправка, нито за семе, а няколко крини клечки за обувки, които приятно приличали на овес, но съвсем негодни за фураж, били намерени в обора на ковача. Но когато читателят поразмисли за светостта на думата, дадена от търговецянки, за строгостта н а испанските пристанищни разпоредби и за пословичната липса на склонност у моите съотечественици да злоупотребяват с доверието на простите хора, той веднага ще отрече тази част от историята.
Звук на барабани, известяващи настъпването на 1798 година, събуди коменданта. Слънцето грееше ярко и бурята бе отминала. Той седна в леглото и по силата на навика потърка лявото си око. Когато си спомни за чудесната нощ, той скочи от леглото и изтича при прозореца. В залива нямаше кораб. Изведнъж му хрумна някаква мисъл и той потърка двете си очи Като не се задоволи с това, посъветва се с металното огледало, което висеше до разпятието му. Нямаше грешка: комендантът имаше второ око — дясно око, — не по-лошо от лявото, само дето не можеше да вижда с него.