Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля
На Джой Келман, Фредерик Тютен и Лерой Мосли
1
С изненада видях един бял мъж да влиза в бара на Джопи. Не само, че беше бял, ами и с нечисто бял памучен костюм и риза, бяла панамена шапка и огледално лъснати обувки върху крещящо бели копринени чорапи. Кожата му беше гладка и бледа, само с няколко лунички. Изпод периферията на панамената му шапка стърчеше кичур руса коса. Той спря на прага, изпълвайки касата на вратата с тялото си, и огледа помещението с бледите си очи; бяха цвят, който до този момент не бяха виждал в мъжки очи. Усетих тръпката на страха когато ме изгледа, но тя бързо отмина, защото вече беше 1948 година и аз бях свикнал с белите хора.
Пет години бях прекарал с бели мъже и жени, от Африка до Италия, през Париж, и после в самия Фатерланд. Ядях и спях редом с тях, и убих достатъчно синеоки млади мъже, за да разбера, че се боят от смъртта не по-малко от мен.
Белият мъж ми се усмихна, после се приближи до бара, където Джопи полираше мраморния плот с мръсен парцал. Двамата си стиснаха ръцете и размениха поздрави като стари приятели.
Второто нещо, което ме изненада, беше, че белият мъж караше Джопи да нервничи. Джопи беше корав бивш боксьор тежка категория, който се чувстваше съвсем уютно на ринга или улицата, но тук сви глава в плещите си и се усмихна на белия мъж с усмивката на търговец, чийто късмет вече започва да му изневерява.
Положих долар върху плота на бара и понечих да си тръгна, но преди още да се отлепя от стола Джопи се обърна към мен и ми махна.
— Ела тук, Изи. Тука има един човек, дето иска да се запознае с теб.
Усетих впитите в мен бледи очи.
— Това е един стар приятел, Изи. Мистър Олбрайт.
— Можеш да ми казваш ДеУит, Изи — изрече белият мъж. Ръкостискането му беше силно, но хлъзгаво, сякаш змия се увиваше около ръката ми.
— Здравейте — казах.
— Да, Изи — продължи Джопи, като се поклони захилен, — двамата с мистър Олбрайт се знаем много отдавна. Трябва да знаеш, че той навярно е най-старият ми приятел още от дните ми в Лос Анджелес. Да, отдавна се знаем двамата.
— Точно така — потвърди усмихнат Олбрайт. — Трябва да беше 1935 година, когато се запознах с Джопи. А сега коя сме? Значи има вече тринайсет години оттогава. Това беше още далеч преди войната, преди всеки фермер, куцо, кьораво и сакато да се юрне към Лос Анджелес.
Джопи се задави от смях на майтапа; аз се усмихнах учтиво. Чудех се каква ли работа може да си има Джопи с този мъж и покрай това, каква ли работа пък може да си има и с мен.
— Откъде си, Изи? — запита ме мистър Олбрайт.
— Хюстън.
— Хюстън, сега това е едно чудесно градче. Отскачам дотам понякога по работа. — Той се усмихна. Не бързаше за никъде. — С какво се занимаваш тук?
Отблизо очите му имаха цвета на яйцата на червеношийка: матови и мътни.
— Допреди два дни работеше в Чампиън Еъркрафт, преди да го изритат — обади се Джопи, след като премълчах.
Мистър Олбрайт изкриви бледите си устни в отвращение.
— Много лошо. Тия големи компании не дават пет пари за работниците си. Малко само да се разклати балансът и веднага изритват на улицата десет семейни мъже. Ти имаш ли семейство, Изи? — Мистър Олбрайт притежаваше лекия провлачен говор като на истински джентълмен-южняк.
— Не, сам съм, това е всичко — отвърнах.
— Но те не го знаят. Защото и да знаеха, че имаш десетина хлапета и единайсето на път, пак щяха да те изритат.
— Точно така! — изкрещя Джопи. Гласът му прозвуча като цял полк, маршируващ през чакълен път. — Ония, дето притежават големите компании, никога не пристъпват и прага на фабриките си, само вдигат телефона да питат как са парите им. И да знаеш, чуят ли лоша вест, мигом нечия глава се търкулва в праха.
Мистър Олбрайт се изсмя и потупа Джопи по рамото.
— Защо не ни донесеш нещо да пийване, Джопи? Аз съм на скоч. Ти какво ще пиеш, Изи?
— Както винаги ли? — попита ме Джопи.
— Разбира се.
Когато Джопи се отдалечи да налее напитките, мистър Олбрайт се извърна да огледа помещението. Правеше го на всеки две-три минути, като лекичко се извиваше, за да провери дали няма някаква промяна в обстановката. Нямаше кой знае какво за гледане, между другото. Барът на Джопи представляваше едно малко помещение на втория етаж на месарски склад. Единствените му клиенти бяха негрите-касапи, а беше още рано за тях.
Миризмата на прогнило месо изпълваше всеки ъгъл на сградата; не бяха мнозина смелчагите, освен касапите, способни да издържат атмосферата на бара на Джопи.