— Олбрайт! — изревах.
— Какво? — изрева той в отговор.
— Олбрайт! Дошъл съм да се срещна с Олбрайт!
— Олбрайт кой? — В очите му имаше нескрито подозрение, а ръката му се протягаше зад подиума.
— Мистър Олбрайт. Мистър ДеУит Олбрайт.
— Мистър Олбрайт?
— Да, него търся.
— Да не доставяте нещо? — попита ме той, протягайки мършава ръка.
— Не. Имам среща. Искам да кажа, трябва да се срещна с него. — Ненавиждах този дребен човечец.
— Трябва да се срещнете с него, казвате? А не знаете името му?
Поех си дълбоко дъх и много бавно произнесох:
— Тази вечер имам среща с мистър ДеУит Олбрайт, по всяко време след седем.
— Трябва да се срещнете с него в седем? Сега е осем и половина. Вероятно си е отишъл.
— Той ми каза по всяко време след седем.
Дребосъкът отново протегна ръка към мен.
— Даде ли ви някаква бележка, с която да дойдете тук след работно време?
Поклатих глава. Бях готов да разпоря лицето му както на времето бях постъпил с друг бял мъж.
— Добре, как тогава да разбера, че вие не сте просто крадец? Не можете дори да си спомните името му и искате от мен да ви пусна вътре. Ами че вие можете да имате съучастник, който да ме дебне само да ви пусна вътре…
Отвращението ми нарасна до непоносими граници.
— Зарежи ги тия, човече — казах. — Просто му кажете, когато го видите, че мистър Ролинс е тук. Предайте му, че следващият път, когато поиска да се срещнем, да ми даде бележка, защото вие не пускате никакви мръсни негри да влизат в офиса ви без бележки!
Бях на косъм да му затръшна вратата. Белият дребосък ме беше убедил, че съм сбъркал мястото. Нямах нищо против да се прибера у дома. Парите можех да си ги намеря и по друг начин.
— Задръжте така — каза той. — Само ме изчакайте. Ей-сега ще се върна. — Той изчезна зад една от кремавите врати, като я затръшна. Миг по-късно дочух секретът да изщраква.
След няколко минути вратата се отвори, по същия рязък начин, и той ми махна да го последвам. Докато ме пропускаше през прага, очите му не спряха да шарят наоколо. Сигурно се оглеждаше за съучастниците ми.
Коридорът извеждаше на един открит двор, покрит с тъмночервени тухли и три едри палми, които се издигаха високо над покрива на триетажната сграда. Вътрешните коридори на горните два етажа бяха обгърнати от дървени решетки, по които бяха плъзнали бели и жълти лозници. По това време на годината небето беше още светло, но луната вече надзърташе над вътрешния покрив.
Дребосъкът отвори още една врата в дъното на двора. Тя отвеждаше до една грозна метална стълба в чревата на сградата. Прекосихме едно прашно котелно помещение до един безлюден коридор, боядисан в овехтяло зелено и драпиран с провиснали паяжини.
В дъното на коридора имаше врата със същия цвят, ощърбена и мръсна.
— Ето — произнесе дребосъкът.
Благодарих му и той се дръпна от мен. Повече не го видях. Често си мисля за това, с колко само хора ми се е налагало да си имам работа в продължение на няколко минути, след което изчезваха завинаги. Баща ми беше същият; майка ми и тя не беше по-различна.
Почуках на грозната врата. Очаквах да видя Олбрайт, но вместо това вратата ме въведе в малко помещение с двама странно изглеждащи мъже.
Този, който отвори вратата, беше висок и слаб с къдрава кестенява коса, кожа тъмна като на индиец, кафяви очи толкова светли, че изглеждаха като златни. Приятелят му, подпрял се върху друга врата на отсрещната стена, беше нисък и биеше малко на китаец около очите, но когато го погледнах за втори път, не бях много сигурен за расата му.
Мургавият мъж се усмихна и протегна ръка. Помислих, че иска да се ръкуваме, но вместо това започна да ме потупва отстрани.
— Хей, ти! Какво ти става? — изблъсках го рязко аз. Потенциалният китаец мигновено пъхна ръка в джоба си.
— Мистър Ролинс — произнесе мургавият с непознат акцент, без да спира да се усмихва. — Разтворете малко ръцете си, ако обичате. Просто проверявам. — Усмивката му прерасна в широко ухилване.
— По-добре не си протягайте ръцете, човече. Не позволявам на никого да ме опипва по този начин.
Дребосъкът полуизмъкна нещо от джоба си, не можах да видя точно какво, след което пристъпи към нас. Захиленият се опита отново да ме опипа, но аз го сграбчих за ръката.
Очите на мургавия блеснаха, той ми се усмихна за секунда, и после се обърна към партньора си.
— Спокойно, Мани, чист е.
— Сигурен ли си, Шариф?
— Разбира се. Всичко е наред, само дето е малко нервен. — Зъбите на Шариф проблеснаха между пълните му устни. Продължавах да стискам китката му.