Джулия Куин
Дяволче
Пролог
Лондон, 1816 година
Уилям Дънфорд изсумтя отвратено, докато гледаше как приятелите му се взират с копнеж един към друг. Лейди Арабела Блайдън, която бе сред най-добрите му приятели през последните две години, тъкмо се бе омъжила за лорд Джон Блекууд и сега се гледаха така, сякаш искаха да се изядат.
Беше възмутително сладко.
Дънфорд потропна с крак и завъртя очи, надявайки се да са способни да се отделят един от друг. Тримата, заедно с най-добрия приятел на Дънфорд — Алекс, херцог Ашбърн — и съпругата му Ема, която бе братовчедка на Бел, бяха на път за един бал. Каретата им бе претърпяла злополука и в момента чакаха да бъде докарана нова.
Дънфорд се обърна, когато по калдъръма се чу тропот на колела. Новопристигналата карета отби и спря пред тях, но Бел и Джон очевидно не забелязаха това. Всъщност, те почти изглеждаха готови да се хвърлят в прегръдките си и да правят любов точно тук. Дънфорд реши, че вече е видял достатъчно.
— Хей! — извика той с отвратително сладък глас. — Младите влюбени!
Джон и Бел най-накрая откъснаха очи един от друг и се обърнаха към Дънфорд, който вървеше към тях.
— Ако вие двамата сте в състояние да спрете да правите словесна любов, можем да тръгваме. В случай, че не сте забелязали, новата карета пристигна.
Джон си пое дълбок и накъсан дъх, преди да се обърне към Дънфорд и да каже:
— Тактичността, очевидно, не е особено изтъкната във възпитанието ти.
Дънфорд се усмихна развеселено.
— Ни най-малко. Ще тръгваме ли?
Джон се обърна към Бел и й предложи ръката си.
— Скъпа моя?
Тя прие жеста му с усмивка, но когато подминаха Дънфорд, се обърна и изсъска:
— Ще те убия, заради това!
— Сигурен съм, че ще опиташ.
Скоро петимата вече се бяха настанили в каретата. След няколко минути обаче Джон и Бел отново започнаха да се взират възхитено един в друг. Джон бе сложил ръка върху нейните и лениво потропваше с пръсти върху кокалчетата й. Бел въздъхна тихо от удоволствие.
— О, за Бога! — възкликна Дънфорд и се обърна към Алекс и Ема. — Вижте ги само! Дори от вас двамата не ми се повдигаше толкова.
— Някой ден — прекъсна го Бел с нисък глас и го бодна с пръст, — ще срещнеш жената на мечтите си и тогава ще направя живота ти ужасен.
— Страхувам се, че няма, скъпа моя Арабела. Жената на мечтите ми е такъв образец, който не би могъл наистина да съществува.
— О, моля те — изсумтя Бел. — Обзалагам се, че в рамките на една година ще бъдеш вързан и окован и това ще ти харесва.
Тя се облегна назад с доволна усмивка. До нея Джон се тресеше от смях. Дънфорд се наведе напред с лакти, опрени в коленете.
— Ще приема този облог. Колко си готова да загубиш?
— Колко си готов ти да загубиш?
Ема се обърна към Джон.
— Очевидно си се оженил за хазартен тип жена.
— Можеш да си сигурна, че ако знаех това, щях да обмисля действията си по-внимателно.
Бел сръчка съпруга си игриво в ребрата и насочи решителния си поглед към Дънфорд и попита:
— Е?
— Хиляда лири.
— Дадено.
— Да не си луда? — възкликна Джон.
— Да допускам ли, че само мъжете могат да залагат?
— Никой не прави такива глупави залози, Бел — каза Джон. — Току-що направи облог с човек, който може да контролира резултата. При всички положения ще загубиш.
— Не подценявай силата на любовта, мили мой. Въпреки че в случая на Дънфорд, може би е нужна само похот.
— Нарани ме — отговори Дънфорд и за да подчертае думите си, сложи драматично ръка над сърцето си. — Да предположим, че не съм способен на по-висши чувства.
— Не си ли?
Устните на Дънфорд се свиха в тънка линия. Беше ли права? Наистина нямаше идея. При всички случаи обаче след година той щеше да бъде с хиляда лири по-богат. Лесни пари.
Глава първа
Няколко месеца по-късно Дънфорд седеше в салона си и пиеше чай с Бел. Тя тъкмо се бе отбила да си поговорят, а той се радваше на тази неочаквана визита, тъй като двамата не се виждаха често сега, когато бе омъжена.
— Сигурна ли си, че Джон няма да нахлуе тук с пистолет и да ме предизвика на дуел? — подразни я Дънфорд.
— Той е твърде зает за такива глупости — отвърна тя с усмивка.
— Твърде зает, за да даде воля на собственическия си характер? Колко странно.
Бел сви рамене.
— Джон ти има доверие и по-важното е, че има доверие на мен.