Тези тайни срещи винаги изглежда започваха със страстна целувка, макар Дънфорд да настояваше, че това никога не е било намерението му.
— Виждам те и се отнасям — казваше той и свиваше рамене без капка разкаяние.
Хенри се опитваше да му се скара, но сърцето й определено не участваше в това.
Прекалено скоро обаче, тя се намери обратно в Лондон, залята с любопитни посетители, които настояваха, че искат само да поднесат поздравленията си за предстоящата й женитба. Хенри беше малко объркана от всичкото това внимание, а дори не беше срещала по-голямата част от доброжелателите.
Графът на Билингтън се отби, добродушно оплакващ се, че дори не му е бил даден шанса да я ухажва.
— Дънфорд доста бързо ви открадна от нас — каза той с ленива усмивка.
Хенри се усмихна и само сви рамене, защото изобщо не беше сигурна как да отговори.
— Предполагам, че трябва да излекувам разбитото си сърце довечера и безстрашно да отида на друг бал.
— О, моля ви — присмя се тя. — Сърцето ви не е разбито ни най-малко.
Той се ухили, наслаждавайки се на откровеността й.
— Щеше да е, ако бях имал шанса да ви опозная по-добре.
— Какво щастие за мен, че не си успял — каза провлачено един дълбок глас.
Хенри се обърна и видя Дънфорд, който бе изпълнил рамката на вратата на любимия салон на Керълайн. Той изглеждаше голям и висок, и толкова мускулест в синьото си палто и жълто-кафяви бричове. Погледна към нея и й отправи много лека крива усмивка, която беше предназначена само за нея.
Очите й внезапно се превърнаха в замечтани езера от сребърен сатен и тя изпусна лека въздишка.
— Виждам, че съм нямал ни най-малък шанс — промърмори Билингтън.
— Никакъв — каза непринудено Дънфорд, прекоси стаята и седна до Хенри. Сега, когато тя беше безопасно сгодена за него, той най-накрая си спомни, че винаги доста е харесвал Билингтън.
— Какво те води насам? — попита го Хенри.
— Просто исках да те видя. Беше ли денят ти приятен до сега?
— Боя се, че имах прекалено много посетители — Хенри внезапно осъзна ужасната си нетактичност и се обърна, заеквайки към Билингтън. — Настоящата компания е изключение, разбира се.
— Разбира се.
— О, моля ви, не мислете, че съм груба, милорд. Просто почти стотина човека, които не познавам, наминаха да ме посетят днес. Бях наистина облекчена, когато се отбихте. Аз всъщност ви познавам и по-важното е, че доста ви харесвам.
— Прелестно извинение, мила моя. — Дънфорд потупа ръката й, сякаш за да й каже да не продължава. Със скоростта, с която вървеше, щеше да заяви любовта си към лорда съвсем скоро.
Билингтън улови леко раздразненото изражение на Дънфорд и стана със знаеща усмивка на лицето си.
— Винаги съм се гордял с това, че знам кога съм излишен.
Дънфорд също стана и придружи Билингтън до вратата, където дружески го плесна по гърба.
— Аз самият винаги съм се възхищавал на тази ти способност, Билингтън.
Устните на графа потрепнаха и той леко се поклони в посока на Хенри.
— Мис Барет.
Няколко секунди по-късно тя и Дънфорд бяха сами.
— Помислих си, че никога няма да си тръгне — каза той с драматична въздишка и затвори вратата зад себе си.
— Ти си голям дявол. Почти го изгони. И не си мисли, че вратата ще остане затворена за повече от две минути, преди лейди Уърт да подуши за това и да изпрати флотилия от прислужници да ни наблюдава.
Той отново въздъхна.
— Един мъж може да се надява.
Устните на Хенри се извиха в женствена усмивка.
— Същото може и една жена.
— Наистина? — Той се наведе към нея толкова, че тя можеше да усети дъха му върху кожата си. — На какво се надяваш ти?
— О, на това и онова — каза тя задъхано.
— Това? — Той целуна единия ъгъл на устата й. — Или това? — Той целуна другия.
— Аз… аз вярвам, че казах това и онова.
— Точно така. — Дънфорд повтори и двете целувки. Хенри въздъхна със задоволство и си позволи да се наклони към него. Ръцете му се прокраднаха около нея в платонична прегръдка и сгуши лице в задната част на врата й. Той си позволи това удоволствие за няколко мига, след което вдигна глава и каза: — Колко време мислиш, че имаме преди Керълайн да пусне хайката?
— Мисля около тридесет секунди.