Той неохотно отпусна хватката си, пристъпи към стола срещу нея и извади джобния си часовник.
— Какво правиш? — попита Хенри, докато се тресеше от мълчалив смях.
— Проверявам те, мила моя. — Възцари се мълчание за около двадесет секунди, след което той цъкна и поклати глава. — Не позна, дяволче. Изглежда имам още няколко секунди на разположение да те поддържа.
Хенри завъртя очи и поклати глава. Мъжът беше непоправим. Тогава вратата рязко се отвори. Никой от тях не можеше да види кой го направи. Една ръка в ливрея едва я бутна да се отвори и изчезна. И двамата избухнаха в смях.
— Бях защитена! — възкликна Хенри триумфално. — Кажи ми колко близо бях?
Той кимна с неохотно възхищение.
— Не позна с шест секунди, дяволче.
Тя му се усмихна самодоволно и седна обратно.
Той стана.
— Изглежда, че нашето време насаме приключи. Какво имаме сега… само още две седмици?
Тя кимна.
— Не си ли доволен, че те уговорих за четириседмичен годеж вместо за пет?
— Без думи съм, любов моя. — Той се наведе и целуна ръката й. — Вярвам, че ще те видя тази вечер на бала на лейди Хамптън?
— Ако ти си там, тогава и аз ще бъда.
— Искам винаги да си толкова послушна.
— Мога да съм доста послушна, когато съответства на намеренията ми.
— Ах, да. Тогава предлагам, че трябва да те помоля да обмислиш и да намериш намерения, които да отговарят на моите.
— Мисля, че сега сме на едно и също мнение, милорд.
Той се засмя.
— Трябва да тръгвам. Много ме надминаваш в изкуството на флирта. Има сериозна опасност да загубя сърцето си.
— Надявам се, че вече си го изгубил — извика тя, докато го наблюдаваше как се отдалечава към отворената врата.
Той се обърна, очите му горяха от емоции.
— Не съм го изгубил. Но съм го дал на една жена за съхранение.
— И тя го пази добре? — попита Хенри, неспособна да скрие треперенето на гласа си.
— Да, а аз ще пазя нея с живота си.
— Надявам се, че няма да се стигне до там.
— Както и аз. Но това не означава, че няма да го направя. — Обърна се, но спря преди да напусне стаята. — Понякога, Хен — каза той, без да се обръща с лице към нея, — си мисля, че бих дал живота си само заради една от твоите усмивки.
Няколко часа по-късно Хенри приключваше с приготовленията си за бала. Както винаги, усещаше малка тръпка от вълнение при мисълта, че ще види Дънфорд тази вечер. Беше странно как, след като бяха обявили любовта си един към друг, тяхното време заедно беше станало дори още по-вълнуващо. Всеки поглед, всяко докосване беше изпълнено със значение; той трябваше само да я погледне по определен начин, помисли си Хенри, и тя забравяше как да диша.
Нощният въздух беше хладен, така че облече рокля от среднощно синьо кадифе. Дънфорд пристигна, за да я придружи, както и Бел и Джон, които пристигнаха със собствения си екипаж.
— Идеално — обяви Керълайн, като плесна с ръце. — С двете карети, които вече са тук, няма причина да вземам и моята. Аз ще, ъъ, аз ще отида с Дънфорд и Хенриета.
Лицето на Дънфорд видимо посърна.
— А Хенри… искам да кажа моят Хенри — обясни Керълайн, — ще отиде с Бел и Джон.
Бел измърмори нещо относно това, че няма нужда от придружител след като е омъжена, но Хенри беше единствената, която беше достатъчно близо, за да я чуе.
Пътуването до къщата на Хамптън беше напълно спокойно, както очакваше Хенри. Със сигурност нямаше много възможности да възникне „нещо“ с Керълайн в каретата. След като пристигнаха на бала, Хенри беше незабавно понесена от тълпата, повечето от които вече бяха решили, че тя трябва да е със сигурност най-интересната млада дама на годината, след като беше успяла да улови Дънфорд с такава видима лекота.
Дънфорд я наблюдаваше как отблъсква коментарите на любопитни вдовици и също толкова любопитни дебютантки, реши, че тя се справя достатъчно добре сама и излезе да глътне малко свеж въздух. Колкото и много да искаше да прекарва всяка секунда с нея, не беше добра идея да е близо до нея прекалено дълго време. Наистина бяха сгодени, така че хората щяха да очакват да й обръща малко повече внимание от обикновено, но също така имаше някакви не много приятни клюки за това как са се запознали. Те все пак се бяха сгодили само две седмици след пристигането й в Лондон. Дънфорд не мислеше, че някоя от тези клюки все още е стигнала до ушите на Хенри, но той не искаше да прави нищо, което да раздуха пламъците. Реши да й даде малко време, за да се сближи с приятелите на Керълайн, всички високопоставени и с безупречна репутация, после щеше да се върне и да претендира за валс. Никой нямаше да го критикува за един танц.