— Името й е Кристин Фоулър. Той смята да се види с нея в петък. В полунощ.
— Казах „пуснете ме“, лейди Уолкът.
— Нека е по вашия начин тогава, мис Барет. Но помислете за това: ако аз лъжа, как мога да ви дам точното време на следващата му любовна среща? Можете просто да отидете до къщата й в полунощ, да видите дали греша и да ме обявите за лъжкиня. — Внезапно тя пусна ръкава на Хенри. — Но аз не съм лъжец.
Хенри, която беше готова да полети само преди няколко мига, се намери залепнала на място. Думите на лейди Уолкът съдържаха нещо повече от зрънце здрав разум.
— Ето. — Сара-Джейн й подаде лист хартия. — Това е адресът й. Мис Фоулър е прекалено добре известна. Дори аз знам къде живее тя.
Хенри погледна листчето, сякаш беше чудовище.
— Вземете го, мис Барет. Какво ще решите да правите с него зависи от вас.
Хенри все още гледаше, неспособна да определи ужасните емоции, изливащи се в нея. Лейди Уолкът най-накрая вдигна ръката й, изправи пръстите й и пъхна хартията в дланта й.
— В случай, че не го прочетете, мис Барет, ще ви кажа адреса. Тя живее на Ръсел Скуеър номер 14 в Блумсбъри. Това е доста приятна малка къща. Вярвам, че бъдещият ви съпруг я притежава.
— Моля ви, махайте се — каза Хенри с равен глас.
— Както желаете.
— Веднага.
Лейди Уолкът наведе глава грациозно и изчезна в тълпата.
— О, ето къде си, Хенри!
Хенри вдигна поглед и видя Бел да приближава.
— Какво правиш в ъгъла?
Хенри преглътна.
— Просто се опитвам да избягам от навалицата за малко.
— Със сигурност не мога да те виня. Може да бъде доста изморително да бъдеш последната мода, нали? Но не се бой, Дънфорд със сигурност ще се появи скоро, за да те спаси.
— Не! — бурно каза Хенри. — Просто не се чувствам добре. Ще бъде ли ужасно грубо, ако си отида сега у дома?
Бел погледна към нея притеснено.
— Разбира се, че не. Изглеждаш леко зачервена. Надявам се, че нямаш треска.
— Не, аз просто… просто искам да си легна.
— Разбира се. Защо не се отправиш към вратата? Аз ще намеря Дънфорд и ще го изпратя да те придружи до вкъщи.
— Не. — Думата излезе бързо и с повече сила, отколкото Хенри възнамеряваше. — Не е необходимо. Той вероятно е с приятелите си и не искам да го прекъсвам.
— Сигурна съм, че няма да има нищо против. Всъщност ще бъде много по-ядосан на мен за това, че не съм го информирала, че ти е зле. Ще бъде много загрижен.
— Но аз наистина искам да тръгна сега. — Хенри долови истеричната нотка, прокрадваща се в гласа й. — Наистина искам да полегна, а може да ти отнеме цяла вечност да го намериш.
— Добре — каза бавно Бел. — Ела с мен. Ще накарам да те откарат у дома с моята карета. Не, аз ще те придружа. Не се държиш на краката си много добре.
Хенри не беше изненадана. Със сигурност не се чувстваше много устойчива и на краката си, и иначе.
— Не е необходимо, Бел. Ще се оправя веднага след като си легна.
— Това е абсолютно необходимо — отвърна решително Бел. — И изобщо не е проблем. Ще те придружа до леглото и тогава ще се върна на бала.
Хенри кимна, без дори да забележи кога омразното късче хартия се изплъзна от пръстите й.
Те се придвижиха навън, спряха, за да помолят приятел да информира Джон и Дънфорд, че са напуснали. Когато стигнаха до каретата, Хенри осъзна, че трепери; и остана така по целия път до дома.
Очите на Бел изразяваха все повече безпокойство и тя докосна челото на Хенри.
— Сигурна ли си, че нямаш треска? Аз имах веднъж. Беше ужасно, но можем да я лекуваме по-ефикасно, ако я открием по-рано.
— Не — каза Хенри, като стисна здраво ръце на гърдите си. — Това е просто умора. Сигурна съм.
Бел не изглеждаше убедена и когато пристигнаха в къщата на Блайдън, тя побутна Хенри бързо по стълбите и в леглото.
— Не мисля, че трябва да тръгвам — каза тя и седна на стола до леглото на Хенри. — Ти изобщо не изглеждаш добре и не ми се иска да оставаш сама, ако се влошиш.
— Моля те, не оставай — помоли се Хенри, докато си мислеше, че някак си трябва да е сама в мъката и объркването си. — Няма да съм сама. Родителите ти държат армия от прислужници. А и не възнамерявам да правя нищо друго освен да лежа и да спя. Освен това, Джон ще очаква да се върнеш на бала. Ти обеща, че ще се върнеш.
— Сигурна ли си, че ще заспиш?
— Сигурна съм, че ще опитам. — С всички тези мисли, плуващи в главата й Хенри не беше сигурна, че някога щеше да е способна отново да заспи спокойно.