— Добре тогава. Но не мисля, че ще се забавлявам. — Бел се усмихна докато се опитваше да предизвика малко добро настроение у приятелката си.
Хенри успя слабо да се усмихне в отговор.
— Може ли да духнеш свещта, когато излизаш?
Бел кимна, направи това, за което беше помолена и излезе.
Хенри лежа будна в тъмнината няколко часа. Гледаше в тавана, който не можеше да види, умът й се луташе в лабиринт, който изглежда я връщаше обратно в една точка.
Със сигурност лейди Уолкът трябва да бе излъгала. Тя бе очевидно злобна и Хенри беше съвсем наясно, че тази жена искаше — или поне преди е искала — Дънфорд за себе си. Имаше всякакъв мотив, за да разруши щастието на Хенри.
Освен това Дънфорд я обичаше. Той беше казал, че е така и Хенри му вярваше. Никой мъж не можеше да я гледа с подобна нежност, да прави любов с нея с толкова изящна преданост, ако не я обичаше.
Освен… ами ако не го беше задоволила? Когато бяха правили любов, Дънфорд беше спрял преди да свърши. Беше й казал, че е защото не иска да забременее. Тогава се възхити от контрола му.
Но щеше ли един влюбен мъж да притежава такъв контрол? Може би той не чувстваше същия вид нужда като нея. Може би намираше по-опитната жена за по-неустоима. Може би тя беше все още едно прекалено неопитно, недодялано момиче. Не, дори мъжкарана. Може би изобщо не беше достатъчно женствена.
Що се отнася до точно този въпрос, тя все още знаеше твърде малко за това как да бъде жена. Трябваше да се консултира с Бел за почти всеки важен въпрос.
Хенри се сви на топка, притисна ръце към ушите си, сякаш това можеше да спре песимистичния глас вътре в нея. Нямаше да си позволи да се съмнява в него. Той я обичаше. Така беше казал и тя му вярваше.
Само един влюбен мъж можеше да каже с такъв напрегнат, сериозен глас: Понякога си мисля, че бих дал живота си само заради една от усмивките ти.
Ако Дънфорд я обичаше, а тя беше сигурна в това, тогава не беше възможно да държи любовница. Никога нямаше да направи нещо, което да я нарани толкова болезнено.
Но тогава защо лейди Уолкът беше представила точно време и място за неговата предполагаема среща с тази Кристин Фоулър?
Както й беше казала, ако лъжеше със сигурност щеше да е лесно Хенри да я хване. Всичко, което трябваше да направи бе, да се скрие до къщата на Кристин Фоулър в уреченото време и да види дали Дънфорд ще пристигне. Ако лейди Уолкът лъжеше, той изобщо нямаше да се появи.
Така че трябваше да има някаква истина в историята на лейди Уолкът, реши Хенри. Не знаеше как може да е придобила тази информация, но не би се учудила, ако жената подслушва разговори или чете хорските писма. Въпреки коварната постъпка на лейди Уолкът обаче, едно беше сигурно: нещо щеше да се случи в петък в полунощ.
Изведнъж Хенри почувства силно чувство на вина. Как можеше да се съмнява в Дънфорд по този начин? Тя щеше да му е бясна, ако той покажеше подобна липса на доверие в нея. Знаеше, че не трябва да се съмнява в него. Не искаше да се съмнява, но не можеше да отиде при Дънфорд и да го попита за това. Тогава той щеше да знае, че тя се съмнява в него. Не знаеше дали би реагирал с ярост или студено разочарование, но не мислеше, че може да се справи с нито едното от двете.
Въртеше се в омагьосан кръг. Не можеше да се изправи срещу него, защото той щеше да се ядоса, ако разбере, че тя изобщо мисли за възможно да има дори зрънце истина в думите на лейди Уолкът. А ако не направеше нещо, щеше да прекара остатъка от живота си с този облак на съмнение над главата си. Не мислеше наистина, че той има любовница и едно такова обвинение щеше да го провокира извънредно. Но ако не застанеше пред него, никога нямаше да знае това със сигурност.
Хенри стисна очи, пожелавайки си да заплаче. Сълзите щяха да я изтощят и тогава може би щеше да успее да заспи.
— Как така е болна? — Дънфорд пристъпи заплашително към Бел.
— Ами така, Дънфорд. Не се чувстваше добре, затова я заведох у дома и я сложих да си легне. Тези две седмици бяха изключително уморителни за нея, ако не си забелязал. Половината население на Лондон реши, че просто трябва да се запознае с нея през това време. И после ти буквално я остави на вълците в момента, в който дойдохме тук.
Дънфорд потрепери от нотката на укор в гласа на Бел.
— Опитвам се да сведа клюките до минимум. Ако й отделям твърде много внимание публично, ще започнат да си чешат отново езиците.