— Не знаех, че вълната може да стане лоша.
— О, но е така — Хенри се усмихна вътрешно, чудейки се дали той се досещаше, че го лъже най-безсрамно. — Когато овцете престареят, вълната им става… твърда. Тогава не можем да вземем добра цена за нея. Така че използваме животните за храна.
— Овнешко — повтори той.
— Да. Варено.
— Чудно е, че не си по-слаба.
Хенри инстинктивно погледна надолу към себе си. Мислеше ли я за мършава? Тя почувства странно подобие на болка — почти като тъга — но след това я отблъсна настрани.
— Не пестим от закуска — изтърси тя. Не желаеше да се отказва от любимите си наденички и яйца. — Все пак човек се нуждае от стабилно ядене, когато се храни за първи път през деня. А и тук в Станидж Парк имаме нужда от силите си с цялата тази ежедневна работа.
— Разбира се.
— Така че закуската е добра — каза Хенри, вдигайки глава, — и след нея идва овесената каша за обяд.
— Овесена каша? — Дънфорд едва не се задави, докато изричаше думите.
— Да. Ще започне да ви харесва. Бъдете спокоен. А след това за вечеря обикновено ядем супа, хляб и овнешко, ако имаме такова.
— Ако имате такова?
— Ами, не всеки ден колим някоя от овцете ни. Трябва да изчакаме докато израснат достатъчно. Взимаме добра цена за вълната им.
— Сигурен съм, че добрите хора от Корнуол са ви винаги благодарни за това, че ги обличате.
Хенри наложи на лицето си перфектна маска на пълно простодушие.
— Сигурна съм, че повечето от тях не знаят откъде идва вълната за дрехите им.
Той я погледна, очевидно опитвайки се да определи дали е възможно да е толкова глупава.
Хенри се почувства неудобно от настъпилата тишина и каза:
— Та така. Ето защо ядем овнешко. Понякога.
— Ясно.
Хенри се опита да прецени уклончивия му тон, но откри, че не може да прочете мислите му. Стъпваше по тънък лед с него и го знаеше. От една страна, искаше да му покаже, че не е пригоден за провинциален живот. От друга страна, ако направи така, че Станидж Парк да изглежда като зле управляван кошмар с недостиг на персонал, той можеше да уволни много от хората и да започне от нулата, което би било истинско бедствие.
Тя се намръщи. Той не можеше да я уволни, нали? Възможно ли е човек да се отърве от повереницата си?
— Защо е това изражение, Хенри?
— О, за нищо — отговори бързо тя. — Просто правех няколко сметки на ум. Винаги се мръщя, когато смятам.
Лъже, помисли си Дънфорд.
— И за какво, кажете моля, се отнасят вашите уравнения?
— О, аренди и реколти, такива неща. Станидж Парк е работещо стопанство, както знаете. Всички се трудим много усилено.
Изведнъж дългото обяснение за храната придоби ново значение. Дали се опитваше да го изплаши?
— Не, не знам.
— О, да. Имаме доста голям брой арендатори, но също така имаме и хора, които работят пряко за нас, прибират реколтата, отглеждат животните и такива неща. Това е много работа.
Дънфорд се усмихна кисело. Тя се опитваше да го изплаши. Но защо? Трябваше да научи повече за тази странна жена. Ако Хенри искаше война, той с радост щеше да участва, независимо колко сладко и невинно прикриваше атаките си тя.
Дънфорд се наведе напред, готов да завладее мис Хенриета Барет по същия начин, по който бе завладявал жени из цяла Британия.
Просто като бъде себе си.
Той започна с още една от неговите опустошителни усмивки.
Хенри нямаше шанс.
Тя си мислеше, че е направена от твърд материал. Дори успя да каже на себе си: „Направена съм от твърд материал“, когато силата на чара му я заля. Но материалът й очевидно не бе толкова твърд, защото стомахът й се преобърна и се настани някъде в близост до сърцето й, и за неин пълен ужас, тя се чу да въздиша.
— Разкажи ми за себе си, Хенри — каза Дънфорд.
Младата жена примигна, сякаш току-що внезапно се бе събудила от много замечтан сън.
— За мен ли? Боя се, че няма много за разказване.
— Доста се съмнявам да е така, Хенри. Ти си много необикновена жена.
— Необикновена? Аз? — последното прозвуча като писукане.
— Ами, нека да видим. Очевидно носиш повече бричове, отколкото рокли, защото никога досега не съм виждал някоя жена да изглежда по-неудобно в рокля, отколкото теб тази вечер…
Тя знаеше, че е истина, но бе невероятно колко я заболя да го чуе от него.
— Разбира се, може да е само защото роклята не ти е по мярка или защото материята е сърбяща…