Хенри облиза устните си замислено и по тялото й се разля облекчение. Разбира се, това беше. Планираше да се види с тази жена Кристин Фоулър в петък, за да й каже, че трябва да си потърси друг покровител. Би предпочела той да беше приключил със задачата, когато първоначално пристигнаха в Лондон, но не можеше да го порицава за това, че е отложил нещо, което вероятно чувстваше за неприятно задължение. Хенри беше сигурна, че любовницата му нямаше да иска да се раздели с него. Не можеше да си представи някоя жена да иска да се раздели с него.
— Джон държеше ли любовница преди да те срещне? — любопитно попита Хенри. — О, извинявай. Това е ужасно лично.
— Всичко е наред — увери я Бел. — Всъщност Джон не издържаше любовница, но той също така не живееше в Лондон. Тук това е доста публична практика. Обаче знам, че Алекс имаше, но спря да я посещава в минутата, в която видя Ема. Сигурна съм, че е същото при вас с Дънфорд.
Бел звучеше толкова убедена, че Хенри не можеше да направи нищо друго освен да й повярва. Все пак точно в това искаше да вярва. И в сърцето си знаеше, че е истина.
Въпреки всичката си сигурност в невинността на Дънфорд, в петък Хенри все пак беше странно нервна. Стряскаше се всеки път, когато някой я заговореше и най-лекият шум я караше да подскача. Прекара три часа в четене на една и съща страница от Шекспир, а мисълта за храна я поболяваше.
Дънфорд я взе за всекидневната им разходка в три часа следобед и видът му я остави онемяла. Всичко, за което можеше да мисли беше, че той щеше да види НЕЯ тази нощ. Чудеше се какво щяха да си кажат един на друг. Как изглеждаше ТЯ? Беше ли хубава? Приличаше ли на Хенри? Моля те, Господи, не позволявай да прилича на мен, помисли си тя. Не беше много сигурна защо това означаваше толкова много за нея, но имаше чувството, че ще се разболее, ако разбере, че прилича по някакъв начин на Кристин Фоулър.
— За какво си се замислила толкова? — попита Дънфорд със снизходителна усмивка.
Хенри се сепна.
— Страхувам се, че просто витая в облаците.
— Давам пени за мислите ти.
— О, не си струва — каза тя с ненужна сила. — Повярвай ми.
Той я погледна странно. Изминаха няколко крачки преди той да каже:
— Чух, че използваш библиотеката на лорд Уърт.
— О, да — каза с облекчение Хенри, като се надяваше тази благоприятна тема да отклони мислите й от Кристин Фоулър. — Бел ми препоръча няколко от пиесите на Шекспир. Тя ги е прочела всички, знаеш ли?
— Знам — промърмори той. — Мисля, че го направи в азбучен ред.
— Наистина? Колко странно. — Отново последва мълчание и мислите на Хенри се върнаха точно там, където не ги искаше. Най-накрая, осъзнавайки, че върши нещо абсолютно и несъмнено грешно, но неспособна да се спре, тя се обърна към него и го попита: — Имаш ли някакви специални планове за тази вечер?
Върховете на ушите му пламнаха; сигурен знак за вина, помисли си Хенри.
— А, не — каза той. — Планирах да се видя с няколко приятели за игра на вист в Уайтс.
— Сигурна съм, че ще прекараш приятно.
— Защо питаш?
Тя сви рамене.
— Любопитство, предполагам. Тази вечер е първата от седмици, в която плановете ни не съвпадат. Освен, разбира се, когато бях болна.
— Ами, не очаквам да се виждам често с приятелите ми след като се оженим, така че по-скоро е задължително сега да се присъединя към тях за игра на карти.
Обзалагам се, че е така, помисли си тя саркастично. После се сгълча, че си мисли толкова лошо за него. Той щеше да отиде до къщата на любовницата си, за да се разделят. Трябваше да е щастлива. И ако я лъжеше за това, беше съвсем естествено. Защо би искал тя да знае, че изобщо отива там?
— Какви са твоите планове? — попита я той.
Хенри направи гримаса.
— Лейди Уърт ме принуждава да посетя една музикална вечер.
На лицето му се изписа истински ужас.
— Не…
— Опасявам се, че да. Братовчедките ти Смайт-Смит. Тя смята, че трябва да се срещна с някои от роднините ти.
— Да, но не разбира ли…? Хенри, това е прекалено жестоко. Никога в историята на Британските острови не е имало четири жени с по-малък музикален талант.
— Така съм чувала. Бел категорично отказа да ни придружи.
— Опасявам се, че я заведох там миналата година. Дори не мисля, че тя ще мине някога по улицата им от страх, че може да ги чуе да се упражняват.