— Не е чак толкова зле.
— О, но аз знам, че е.
— Е, със сигурност не е добре — отстъпи Хенри. — Но се радвам, че дойдох. Вие сте първата роднина на Дънфорд, която срещам.
— И вие сте първата годеница на Дънфорд, която срещам.
Сърцето на Хенри пропусна един удар.
— Извинете?
— О, Боже — бързо каза Шарлот, лицето й стана розово. — Отново и отново успявам. Някак си нещата, които казвам звучат, съвсем различно в главата ми отколкото на глас.
Хенри се усмихна, виждайки толкова много от себе си в братовчедката на Дънфорд.
— Вие, разбира се, сте неговата първа и надявам се, единствена годеница. Беше повече от вълнуващо да чуя, че се е сгодил. Винаги е бил такъв развратник и… О, Боже, със сигурност не искате да чуете това, нали?
Хенри се опита да се усмихне отново, но просто не успя. Последното нещо, което искаше да чуе тази нощ, бяха приказки за развратните дни на Дънфорд.
Керълайн и Хенри напуснаха скоро след това. Докато Керълайн си вееше яростно с ветрилото в каретата оповести:
— Кълна се, никога отново няма да посетя някой от тези рецитали.
— На колко си присъствала?
— Това ми е третият.
— Човек би си помислил, че трябва да си си научила урока до сега.
— Да — въздъхна Керълайн. — Така е.
— Защо отиде?
— Не знам. Момичета наистина са доста мили и не искам да нараня чувствата им.
— Поне успяхме да си тръгнем сравнително рано. Всичкият този шум ме изтощи.
— Мен също. С малко късмет, ще си бъда в леглото преди полунощ.
Полунощ. Хенри прочисти гърло.
— Колко е часът сега?
— Сигурно е почти единадесет и половина. Часовникът показваше единадесет и петнадесет, когато си тръгнахме.
Хенри искаше някак да накара сърцето си да спре да препуска толкова бързо. Дънфорд вероятно се приготвяше да напусне клуба си всеки момент. Скоро щеше да бъде на път към Блумсбъри, към площад Ръсел номер четиринадесет. Тя мълчаливо прокле лейди Уолкът, че й беше дала адреса. Не бе успяла да се въздържи да провери адреса на картата. Това, да знае къде точно ще отиде той, направи нещата много по-трудни.
Каретата спря пред къщата на Блайдън и лакеят незабавно се появи, за да помогне на дамите да слязат.
Когато те влязоха в предния салон, Керълайн уморено свали ръкавиците си и каза:
— Аз отивам директно в леглото, Хенри. Не знам защо, но съм изтощена. Ще бъдеш ли така добра да помолиш прислугата да не ме притеснява?
Хенри кимна.
— Аз мисля да преровя библиотеката, за да си намеря нещо за четене. Ще се видим сутринта.
Керълайн се прозя.
— Ако се събудя дотогава.
Хенри я наблюдаваше как се качва по стълбите, след което се запъти надолу по коридора към библиотеката. Взе свещника от страничната маса и влезе в стаята, прокарвайки пламъците близо до книгите, така че да може да прочете заглавията. Не, размишляваше тя, нямаше настроение за още една творба на Шекспир. „Памела“ на Ричардсън беше твърде дълга. Томът изглеждаше над хиляда страници.
Тя погледна към часовника с махалото в ъгъла. Лунната светлина се стелеше през прозореца и падаше върху него, поради което беше много лесно за Хенри да види колко е часът. Единадесет и половина. Тя скръцна със зъби. Нямаше начин да легне и да е способна да заспи тази нощ.
Стрелката на минутите лениво се движеше наляво. Хенри гледаше към часовника докато не стана единадесет и тридесет и три. Това беше лудост. Не можеше просто да седи тук и да гледа часовника цяла нощ. Трябваше да направи нещо.
Тя се затича нагоре към стаята си, без да е съвсем сигурна, какво планира да прави, докато не отвори гардероба си и не видя бричовете и сакото си, сгънати в ъгъла. Изглеждаше сякаш камериерката се е опитала да ги скрие. Хенри вдигна дрехите и ги опипа замислено. Сакото беше тъмносиньо, а бричовете — тъмносиви. И двете щяха да се слеят добре с нощта.
Решението й беше взето, бързо се отърси от вечерната си рокля и се вмъкна в мъжкото облекло, плъзгайки ключ в джоба на бричовете си. Издърпа косата си назад в опашка и я пъхна в яката на сакото. Никой с добро зрение не би я сбъркал с момче, но поне нямаше да привлича внимание отдалеч.
Сложи ръка на дръжката на вратата, после си спомни как беше хипнотизирана от тиктакането на часовника в библиотеката.
Спусна се обратно в стаята, все малкия часовник, който стоеше на тоалетната й масичка и изтича към вратата. Подавайки глава в коридора, тя установи, че е празно и забърза навън. Успя да слезе по стълбите и да излезе през вратата без никой да я забележи. Пое в бърз ход, като гледаше да внимава къде върви. Мейфеър беше най-безопасната част от града, но една жена все пак не можеше да е твърде предпазлива. Само няколко пресечки по-надолу имаше място, където се нареждаха файтоните под наем. Щеше да вземе един, за да отиде до Блумсбъри, да изчака с нея докато шпионира къщата на Кристин Фоулър и после да я върне до Мейфеър.