Дънфорд сигурно й беше направил предложение от жалост, а също така и заради силното си чувство за отговорност. Защо иначе щеше да се окове с дива и буйна особнячка, която дори не знаеше разликата между дневна дреха и вечерна рокля?
Той беше казал, че я обича. Тя му беше повярвала. Каква абсолютна глупачка беше. Освен ако…
Хенри заглуши риданието си.
Може би той я обичаше. Може би не го беше разбрала грешно. Може би просто не беше достатъчно женствена, за да го задоволи. Може би той имаше нужда от повече, отколкото тя можеше да бъде някога.
Или може би той беше просто лъжец. Не знаеше в какво предпочита да вярва.
Поразителната част беше, че не го мразеше. Беше направил толкова много за нея, беше показал твърде много нежност към нея, за да го мрази. Не мислеше, че беше спал с Кристин с някакво чувство на злоба към нея. И не мислеше, че го е направил заради някакво извратено вълнение.
Не, вероятно беше спал с нея, защото си мислеше, че това е негово право. Той беше мъж, а те правеха нещата по този начин.
Нямаше да боли толкова, ако не й беше казал, че я обича. Дори можеше да е способна да се омъжи.
Но как да прекрати това? Цял Лондон бръмчеше за техния годеж; да се откаже сега щеше да бъде голямо неудобство. Не мислеше особено за клюките заради себе си. Щеше да замине обратно за провинцията, макар и не към Станидж Парк, помисли си тя болезнено. Той вероятно нямаше да й позволи да се завърне. Но можеше да замине някъде където висшето общество нямаше да я достигне.
Той обаче не можеше. Животът му беше в Лондон.
— О, Боже! — извика тя. — Защо просто не можеш да го нараниш?
Тя все още го обичаше. Някъде някой сигурно се смееше на това.
Той трябваше да е този, който да се откаже от годежа. По този начин нямаше да изстрада унижението да бъде изоставен. Но как да го накара да го направи? Как?
Лежа на леглото си повече от час, очите й бяха фокусирани върху малката пукнатина на тавана. Какво можеше да направи, за да го накара да я мрази толкова много, че да развали годежа? Нито един от плановете й не изглеждаше приемлив, само… Да, това беше. Точно това беше.
С натежало сърце тя отиде до писалището си и отвори чекмеджето, което Керълайн предвидливо беше заредила с хартия, мастило и перо. Внезапно тя си спомни за въображаемата приятелка, която беше имала като дете. Розалинд. Името щеше да свърши работа като всяко друго.
„Домът на семейство Блайдън, Лондон
2 май 1817 г.
Скъпа моя Розалинд,
Съжалявам, че не съм писала отдавна. Извинението ми е, че животът ми се промени драматично през последните месеци и едва имам време да мисля. Ще се омъжвам! Мога да си представя, че си изненадана. Карлайл умря скоро и новият лорд Станидж дойде до Станидж Парк. Той е много далечен братовчед на Карлайл. Двамата дори не се познаваха. Нямам време да излагам детайлите, но ние се сгодихме и ще се женим. Много съм развълнувана, както сигурно можеш да си представиш, след като това означава, че мога да остана в Станидж Парк през остатъка от живота си. Знаеш колко обичам да съм там.
Името му е Дънфорд. Това е фамилното му име, но никой не го нарича със собственото му име. Той е много мил и се отнася нежно към мен. Каза ми, че ме обича. Естествено, аз отговорих същото. Мисля, че е само от учтивост. Естествено, аз ще се омъжа за него само заради скъпия, прескъпия Станидж Парк, но го харесвам много и не искам да нараня чувствата му.
Мисля, че ще се разбираме добре заедно.
Нямам време да пиша повече. Оставам в Лондон с няколко от приятелите на Дънфорд и ще бъда тук още две седмици. След това може да изпращаш кореспонденцията в Станидж Парк; сигурна съм, че мога да го убедя да заминем за там незабавно след сватбата. Предполагам, че ще бъдем на меден месец за известно време и после смятам, че той ще иска да се върне в Лондон. Нямам нищо против, ако той остане; както вече споменах, Дънфорд е достатъчно приятен компаньон. Но предполагам, че скоро ще се отегчи от провинциалния живот. Това добре ще ме задоволи. Ще съм способна да се върна към стария си живот без страх, че мога да свърша като гувернантка или компаньонка на някой.
Оставам си твоя най-скъпа приятелка,
Като трепереше силно Хенри, сгъна писмото и го пъхна в плик, адресиран за „лорд Станидж“. Преди да има шанса да обмисли действията си, тя се втурна към долния етаж и го остави в ръцете на лакей с инструкции да бъде доставено незабавно.