Изправяйки рамене, тя излезе и тръгна към салона, внимателно затваряйки вратата след себе си. Трябваше да действа нормално. Това щеше да е най-тежкото нещо, което е правила някога, но трябваше да се държи сякаш нямаше нищо нередно. Предполагаше се, че не знае, че Дънфорд е получил писмото, предназначено за Розалинд, и той щеше да стана подозрителен, ако тя действаше по друг начин.
Достигна до горния край на стълбището и кракът й се поколеба на първото стъпало. О, Боже, вече можеше да почувства болката. Щеше да е толкова лесно да се обърне и да избяга в стаята си. Икономът можеше да каже, че е болна. Дънфорд й беше повярвал, че е болна миналата седмица; повтарянето на болестта беше приемливо.
Трябва да го видиш, Хенри.
Хенри прокле съвестта си и най-накрая запристъпва по стълбището.
Дънфорд гледаше през прозореца на дневната стая на Блайдън, докато чакаше годеницата си да го поздрави.
Годеница. Каква шега.
Ако не му беше казала, че го обича… Той преглътна конвулсивно. Можеше да е способен да го понесе, ако не го беше излъгала.
Толкова ли беше наивен, че да иска това, което приятелите му имаха? Беше ли луд да мисли, че член на висшето общество може да се омъжи по любов? Успехът на Алекс и Бел в това усилие го беше накарал да се надява. Пристигането на Хенри в живота му го беше накарал да изпадне в екстаз.
И сега нейното предателство го беше опустошило.
Той я чу да влиза в стаята, но не се обърна, неспособен да се довери на себе си, докато не овладя достатъчно емоциите си. Задържа погледа си решително към прозореца. Една бавачка буташе детска количка надолу по улицата.
Той пое накъсано дъх. Искаше нейните деца…
— Дънфорд? — Тя звучеше странно нерешителна.
— Затвори вратата, Хенри. — Той все още не се обръщаше да я погледне.
— Но Керълайн…
— Казах да затвориш вратата.
Хенри отвори уста, но не успя да каже и дума. Тя се върна до вратата и я затвори. Пристъпи към средата на стаята, оставайки в готовност да се втурне навън, ако се налага. Беше страхливка и го знаеше, но вече не я беше грижа. Притисна длани пред себе си и го зачака да се обърне. Когато мина цяла минута без нито един звук или движение от него, тя се насили да каже името му отново.
Той се завъртя рязко, изненадвайки я с усмивка на лице.
— Дънфорд? — Думите й прозвучаха като шепот.
— Хенри. Любов моя. — Той пристъпи към нея.
Очите й се разшириха. Усмивката му беше същата, която винаги виждаше, същата извивка на добре оформените му устни и същият блясък на равните, бели зъби. Но очите му… о, те бяха твърди.
Тя се насили да не отстъпва назад и залепи отличителното си, дръзко ухилване върху лицето си.
— Какво искаш да ми кажеш, Дънфорд?
— Имам нужда от специална причина, за да видя годеницата си ли?
Със сигурност нейното въображение беше чуло това леко натъртване на думата „годеница“.
Дънфорд тръгна към нея и дългата му, равна походка й напомни на хищна котка. Тя направи няколко стъпки встрани и той мина точно покрай нея. Главата й рязко подскочи изненадано.
Дънфорд направи още две крачки, за да достигне до вратата, след което врътна ключа в ключалката.
Устата на Хенри пресъхна.
— Но Дънфорд… Репутацията ми… ще стане на пух и прах.
— Те ми угаждат.
— Те? — каза тя изненадано.
Той сви рамене с крайно равнодушие.
— Които и да са онези, които съсипват репутации. Със сигурност ми е позволена малка волност. Ще бъдем женени след две седмици.
Така ли е? — крещеше умът й. Предполагаше се, че той трябва да я мрази. Какво се беше случило? Със сигурност беше получил писмото й. Действаше толкова странно. Нямаше да гледа към нея с това твърдо изражение в очите, ако не беше дошъл тук, за да разтрогне годежа.
— Дънфорд? — Изглежда това беше единствената дума, която бе способна да изрече. Знаеше, че не действа така, както трябва; трябваше да бъде дръзка и лекомислена и всичко, което очакваше от нея. Но той се държеше толкова странно, че тя не знаеше какво да прави.
Очакваше от него да се ядоса, да пристигне с гръм и трясък и да развали годежа. Вместо това, той я дебнеше спокойно.
А тя се чувстваше като притисната до стената лисица.
— Може би просто искам да те целуна — каза той, докато разсеяно изчеткваше маншетите на сакото си.
Хенри преглътна нервно преди да каже: