Хенри се оживи леко. Роклята бе отпреди четири години, а тя бе пораснала значително от тогава.
Дънфорд протегна дясната си ръка, сякаш за да преброи на пръсти чудатостите й. Средният му пръст се присъедини към показалеца му, когато каза:
— Ръководиш малко, но от това, което видях, доходно имение и очевидно го правиш от последните шест години насам.
Хенри преглътна и тихичко продължи да яде супата си, докато още един от пръстите му се изстреля нагоре.
— Не се уплаши и дори малко не трепна от онова, което само мота да опиша като най-огромното животно от свински вид, което съм виждал някога — гледка, която би накарала повечето жени от обкръжението ми да изпаднат в истерия, и мога само да заключа, че доста добре познаваш споменатото животно.
Хенри се намръщи, защото не беше съвсем сигурна как да интерпретира думите му.
— Имаш доминиращо излъчване, което обикновено се вижда само при мъжете, но все пак си достатъчно женствена, за да не отрежеш косата си, която между другото, е много красива. — Още един пръст.
Хенри се изчерви от комплимента му, но не и преди да се запита дали ще започне да брои и на другата си ръка.
— И накрая… — Дънфорд изпъна палеца си — … отговаряш на необичайното име Хенри.
Тя се усмихна едва-едва. Той погледна надолу към ръката си, която сега бе разперена като морска звезда.
— Ако тези неща не те определят като необикновена жена, наистина не знам какво би могло.
— Е — започна тя колебливо, — може би съм малко странна.
— О, не наричай себе си странна, Хенри! Нека другите го правят, ако настояват. Наричай се оригинална. Звучи много по-хубаво.
Оригинална. На Хенри доста й хареса.
— Името му е Свинкъс.
— Моля?
— Прасето. Аз наистина го познавам добре. — Тя се усмихна смутено. — Името му е Свинкъс.
Дънфорд отметна глава назад и се засмя.
— О, Хенри — задъха се той. — Ти си съкровище.
— Ще приема това като комплимент, мисля.
— Моля те, направи го.
Тя отпи от виното си, без да осъзнава, че вече бе пила повече от обикновено. Прислужникът усърдно пълнеше чашата й след почти всяка глътка.
— Предполагам, че имам необичайно възпитание — каза тя дръзко. — Може би заради това съм толкова различна.
— Така ли?
— Нямаше много деца наблизо, така че нямах голям шанс да видя какви са другите малки момичета. През повечето време играех със сина на главния коняр.
— Той все още ли е в Станидж Парк? — Дънфорд се чудеше дали тя има любовник някъде тук. Изглеждаше напълно вероятно. Хенри, както се съгласиха, бе необикновена млада жена. Вече беше пренебрегнала обществените условности достатъчно; колко повече би могъл да навреди един любовник?
— О, не. Били се ожени за момиче от Девън и замина. Бих казала, че не ми задавате всички тези въпроси просто от любезност, нали?
— Абсолютно — той се ухили дяволито. — Разбира се, надявам се да съм любезен все пак, но в действителност съм доста заинтересован от теб. — И наистина беше. Дънфорд винаги се бе интересувал от хората и начина, по който живеят.
У дома в Лондон, той често се взираше през прозореца с часове, просто наблюдавайки хората докато минават. А на приеми беше страхотен събеседник, не само защото се опитваше да е такъв, но и заради факта, че обикновено бе искрено заинтересован от това, което казваха хората. Това бе и част от причината, поради която толкова много жени се увличаха по него.
Все пак беше някак необичайно за един мъж в действителност да слуша какво казват жените.
И Хенри със сигурност не беше имунизирана срещу чара му. Вярно, че мъжете я слушаха всеки ден, но те бяха хора, които работят за Станидж Парк, следователно и за нея. Никой, освен мисис Симпсън, изобщо не отделяше време да я попита нещо за нея самата. Леко смутена от интереса на Дънфорд, тя скри неудобството си, като подхвана обичайното си дръзко отношение.
— Ами вие, милорд? Имате ли необичайно възпитание?
— Възможно най-нормалното, страхувам се. Въпреки че майка ми и баща ми всъщност се обичаха, което е много необичайно сред висшето общество, но с изключение на това аз бях типично британско дете.
— О, съмнявам се.
— Наистина? — той се приведе напред. — И защо така, мис Хенриета?
Тя отпи още една солидна глътка вино.
— Моля ви, не ме наричайте Хенриета. Мразя това име.