— Кажи ми, че не можеш да почувстваш това — прошепна той, думите му бяха предизвикателство. — Кажи ми!
Хенри само поклати глава, без да е сигурна дали му дава сигнал да спре или допуска чувството на нужда, което той предизвикваше в нея.
Дънфорд чу нейното изскимтяване от желание и за част от секундата не знаеше дали е загубил или спечелил. После осъзна, че наистина няма значение.
— Боже, аз съм пълен задник — прошепна дрезгаво той, бесен на себе си, че е оставил желанието да обземе тялото му.
Тя го беше предала — предала — и все пак той не можеше да държи ръцете си далеч от нея.
— Какво каза?
Дънфорд не видя причина да й отговаря. Наистина не беше нужно да разяснява колко много я желаеше и, по дяволите, все още я обичаше въпреки лъжите й. Всичко, което направи, бе да измърмори:
— Млъкни, Хен — и я наведе над дивана.
Хенри настръхна. Тонът му беше мек, но не и думите. Все пак това вероятно беше последният път, в който щеше да е способна да се държи така, последният път, в който можеше да се преструва, че той я обича.
Тя усети, че потъва в плюшените възглавници и почувства топлината на тялото му, когато я покриваше. Ръцете му обхванаха задните й части, придърпвайки я към очевидното си желание. Устните му бяха върху меката част на ухото й, после върху шията й и на ключицата. Спускаше се надолу и надолу.
Хенри не можеше да се накара да обвие ръце около него, но също така, не притежаваше силата да се отдръпне. Обичаше ли я той? Устата му я обичаше. Обичаше я с поразителна сила, обикаляйки около твърдото й зърно през тънкия муселин на роклята.
Тя погледна надолу, умът й беше странно отделен от горящото й тяло. Целувките му бяха оставили неприлични петна по горната част на тялото й.
Не, че него го беше грижа. Правеше го, за да я накаже. Той ще…
— Не! — извика тя, бутайки го толкова силно, че той падна на пода от изненада.
Дънфорд остана мълчалив, докато бавно се изправяше на крака. Когато най-накрая изравни погледа си с нейното лице, Хенри почувства паника, каквато никога не беше си представяла. Очите му бяха станали като цепки.
— Внезапно се обезпокоихме за нашата добродетел, а? — грубо попита той. — Малко е късно за това, не мислиш ли?
Хенри бързо се изправи в седнало положение, отказвайки да отговори.
— Твърде обратен завой от момичето, което ми каза, че не дава пукната пара за репутацията си.
— Това беше преди — каза тя с нисък глас.
— Преди какво, Хен? Преди да дойдеш в Лондон? Преди да научиш какво се предполага, че искат жените от женитбата?
— А-аз не разбирам за какво говориш. — Тя непохватно се изправи на краката си.
Дънфорд се изсмя кратко и гневно. Боже, тя дори не беше добра лъжкиня. Оплете се в думите си, очите й отказваха да срещнат неговите, а страните й порозовяха.
Разбира се, това можеше да е само от страст. Той все още можеше да я накара да я почувства. Това може и да бе единственото нещо, което бе способен да я накара да почувства, но знаеше, че може да възбуди тялото й до трескава висота. Да я накара да го желае, да я обвърже със себе си, с устните, ръцете и топлината на кожата си.
Тялото му се възбуди, докато мислите му ставаха все по-еротични. Той можеше да я види така както беше в Уестънбърт, докато кожата й блестеше на светлината на свещите. Тя стенеше от желание и извиваше тялото си към неговото. Викаше в екстаз. Той й беше дал това. Дънфорд пристъпи напред.
— Ти ме искаш, Хенри.
Тя остана напълно неподвижна, неспособна да го отрече.
— Искаше ме сега.
Някак си тя успя да поклати глава. Той можеше да каже, че й бе нужна цялата й твърдост, за да го направи.
— Да — каза той тихо. — Така е.
— Не, Дънфорд. Не те искам. Не…
Но думите й бяха прекъснати от притискането на устните му към нейните. Те бяха жестоки, изискващи. Хенри се почувства все едно се задушава, задушена от тежестта на гнева му и собственото си безчувствено желание към него.
Не можеше да го остави да прави това. Не можеше да му позволи да използва яростта си, за да я накара да го желае. С внезапно движение на главата си, тя откъсна устни от неговите.
— Всичко е наред — измърмори той и обхвана гърдата й в длан. — Лъжливата ти уста не е нещото в теб, което най-много ме интересува.
— Спри! — Тя го бутна в гърдите, но ръцете му бяха обвити около нея като менгеме. — Не можеш да правиш това!