Единият ъгъл на устата му се изви в подигравателна усмивка.
— Не мога ли?
— Не си ми съпруг — каза тя, гласът й трепереше от ярост, докато бършеше устата си със задната част на ръката. — Нямаш права над моята личност!
Той я пусна и се облегна върху рамката на вратата. Позата му беше измамно ленива.
— Да не би да ми казваш, че искаш да се откажеш от сватбата?
— За-защо мислиш, че искам това? — попита Хенри, знаейки, че той мисли, че тя иска да се омъжи за него заради Станидж Парк.
— Не мога да измисля дори една причина — каза Дънфорд с твърд глас. — В действителност, изглежда притежавам всичко, от което имаш нужда в един съпруг.
— Чувстваме се малко надменни днес, а? — отговори тя.
Той се придвижи като светкавица и я прикова към стената, ръцете му бяха поставени твърдо от двете страни на раменете й.
— Ние — каза той с нескрит сарказъм, — се чувстваме просто малко объркани. Ние се чудим защо годеницата ни се държи толкова странно. Ние се питаме дали има нещо, което тя иска да каже?
Хенри почувства как всичкият въздух напуска тялото й. Не искаше ли точно това? Защо се чувстваше толкова крайно нещастна?
— Хенри?
Тя се вгледа в лицето му, спомняйки си цялата му нежност към нея. Беше й купил рокля, когато никой друг не беше помислил за това. Беше я тормозил да дойде в Лондон и след това се беше уверил, че след пристигането си тя прекарва времето си чудесно. И се беше усмихвал през цялото време.
Беше трудно да съгласува този образ с жестокия, подигравателен мъж, който стоеше пред нея. Но все пак, не можеше да се накара да го унижи публично.
— Няма да се откажа от сватбата, милорд.
Той наведе глава.
— Мога само да предположа от интонацията ти, че искаш аз да го направя.
Тя не каза нищо.
— Със сигурност разбираш, че като джентълмен на честта, не мога да го направя.
Устните й се отвориха леко. Минаха няколко секунди преди да е способна да отговори:
— Какво имаш предвид?
Дънфорд я наблюдаваше отблизо. Защо, по дяволите, беше толкова заинтересована дали ще я зареже или не? Това беше единственото нещо, което беше сигурен, че тя не иска той да направи. Ако го направеше, щеше да изгуби Станидж Парк завинаги.
— Защо не го обявиш на всеослушание? — притискаше го тя. — Защо?
— Виждам, че не сме те научили на порядките в обществото толкова добре, колкото си мислехме. Джентълмените на честта никога не изоставят дама. Не и ако тя не се е доказала като невярна, а може би дори не и тогава.
— Никога не съм те предавала — избъбри тя.
Не и с тялото си, помисли си той. Само с душата си. Как можеше тя някога да го обича толкова много, колкото обичаше земята си? Нито едно сърце не беше толкова голямо. Той въздъхна.
— Знам, че не си.
Отново тя не каза нищо, просто стоеше там и изглеждаше огорчена. Колко възпираща гнева му беше тя, помисли си той. Не можеше да знае, че той е наясно с истинските й мотиви да се омъжи за него.
— Добре — уморено каза той, ужасен от отговора й. — Ще ме изоставиш ли?
— Искаш ли да го направя? — прошепна тя.
— Това не е мое решение — твърдо каза той, неспособен да й каже думите, които щяха да я накарат да го изостави. — Ако имаш намерение да ме изоставиш, направи го.
— Не мога — каза тя, стиснала силно ръце. Думите й звучаха все едно се изтръгваха от самата й душа.
— Нека бъде твоето тогава — каза равно той. После напусна стаята, без да погледне назад.
Хенри усещаше много малко от ставащото през следващите две седмици, освен тъпата болка, която обвиваше сърцето й. Изглежда нищо не й носеше радост. Предполагаше, че приятелите й приписваха странното й настроение на предбрачни нерви.
За щастие, виждаше Дънфорд рядко. Той изглежда знаеше как точно да пресича пътя си с нея на баловете само за кратко. Пристигаше навреме точно за един танц, преди тя да напусне. Никога не изтанцуваха валс.
Сватбеният й ден наближаваше все повече и повече, докато най-накрая не се събуди една сутрин с най-силното чувство на страх, което бе изпитвала някога. Това беше денят, в който тя щеше да се обвърже завинаги с мъж, когото не можеше да задоволи.
Мъж, който сега я мразеше.
С бавни движения тя стана от леглото си и облече роклята си. Единствената утеха във всичко това беше, че най-накрая щеше да живее в обичния си Станидж Парк.