Макар че той вече не изглеждаше толкова прекрасен.
Сватбата беше агония. Хенри мислеше, че малката церемония ще е по-лесна, но откри, че е по-трудно да поддържа весел външен вид пред дузина добри приятели, отколкото щеше да бъде пред триста бегли познати.
Хенри даде своя принос, казвайки:
— Да — когато дойде моментът, но през ума й минаваше една-едничка мисъл.
Защо той правеше това?
Но когато най-накрая събра смелост да го попита, свещеникът тъкмо казваше на Дънфорд, че може да целуне булката. Хенри едва имаше време да обърне глава преди устните му да се спуснат към нейните в безстрастна целувка.
— Защо? — прошепна тя срещу устата му. — Защо?
Дори и да я беше чул, той не отговори. Всичко, което направи, бе да грабне ръката й и практически да я повлече по пътеката между редовете в църквата.
Хенри се надяваше приятелите й да не са я видели как се спъва, докато се опитва да върви в крачка със съпруга си.
Следващата вечер Хенри се намери на стъпалата на Станидж Парк. Златна халка се беше присъединила към годежния й пръстен на лявата ръка. Нито един от прислугата не беше навън, за да ги посрещне; беше късно след полунощ и тя си помисли, че всички сигурно си бяха по леглата.
Освен това, тя им беше писала, че пристигат на следващия ден. Никога не си беше представяла, че Дънфорд ще настоява да тръгнат към Корнуол веднага след сватбата. Останаха на приема едва тридесет минути преди да бъде избутана в чакащата карета.
Пътуването й през Англия беше тихо и неудобно. Дънфорд беше взел книга със себе си и я пренебрегваше през целия път.
Докато пристигнаха в странноприемницата — същата, която бяха посетили при предишното си пътуване — нервите й вече бяха напълно съсипани. Беше прекарала целия ден в страх от нощта. Какво щеше да е да правят любов с гняв? Не знаеше как ще издържи това.
И тогава той напълно я зашемети, като я бутна надолу по коридора към една стая далеч от неговата, казвайки:
— Мисля, че нашата сватбена нощ трябва да бъде в Станидж Парк. Изглежда толкова… уместно, не мислиш ли?
Тя беше кимнала благодарно и бе избягала в стаята си.
Но сега беше тук и той щеше да настоява за сватбената си нощ. Огънят, горящ в очите му, беше достатъчно потвърждение за намеренията му.
Тя се загледа към предните градини. Нямаше достатъчно светлина, която да идва от къщата, но Хенри познаваше всеки сантиметър от пейзажа толкова добре, че можеше да си представи всичко в детайли до последното клонче. Почувства, че Дънфорд я наблюдава, докато тя гледаше как смразяващият вятър шумоли в листата.
— Хубаво ли е чувството да се завърнеш, Хенри?
Тя кимна рязко, неспособна да събере достатъчно смелост да го погледне.
— Помислих си, че ще е така — измърмори той.
Тя се обърна обратно.
— А ти радваш ли се да се върнеш?
Имаше дълга пауза преди той да отговори:
— Все още не знам. — После добави по-отсечено: — Влизай вътре, Хенри.
Тя се скова от тона му, но въпреки това влезе в къщата.
Дънфорд запали няколко свещи в свещника.
— Време е да се качим горе.
Хенри погледна назад през отворената врата към все още пълната карета, докато търсеше нещо, което щеше да отложи неизбежното.
— Нещата ми…
— Лакеят ще ги донесе сутринта. Време е за лягане.
Тя преглътна и кимна, страхувайки се от това, което предстоеше. Жадуваше за близостта, която бяха споделили в Уестънбърт, с всичките чувства на любов и задоволство, които беше намерила в ръцете му. Но това беше лъжа. Трябваше да е лъжа или той нямаше да се нуждае от нощ на допълнително забавление в леглото на любовницата си.
Хенри се заизкачва по стълбите, отправяйки се към старата си спалня.
— Не. — Ръцете на Дънфорд паднаха на раменете й. — Изпратих известие нещата ти да бъдат преместени в господарската спалня.
Тя се завъртя.
— Нямаш право.
— Имам всички права — рязко каза той, дърпайки я в спалнята си. — Все още имам всички права. — Той спря, после продължи с по-мек глас, сякаш започнал да осъзнава, че преиграва. — По едно време си мислех, че ще си благосклонна към идеята.
— Мога да се преместя обратно — предложи тя, някак с надежда. — Ако не ме искаш тук, няма нужда да оставам.