Можеше ли тези думи да принадлежат на човек, който не е влюбен?
Обичаше я. Вече не се съмняваше в това. Обичаше я, но тя все още не бе достатъчно жена за него. Господи, това бе почти толкова болезнено, колкото и мисълта, че не изпитва нищо към нея.
— Хенри? — гласът на Дънфорд бе дрезгав от преживяната страст.
Тя докосна бузата му и нежно каза:
— Вярвам ти.
— В какво вярваш? — премигна той.
— В теб. — Една сълза се отрони от окото й, спусна се по слепоочието й, за да изчезне във възглавницата под нея. — Вярвам, че ме обичаш.
Той се втренчи в нея със смаяно изражение. Вярваше му? Какво, по дяволите, имаше предвид? Хенри извърна глава, така че да не вижда лицето му:
— Иска ми се… — започна тя.
— Какво, Хенри? — попита Дънфорд. Сърцето биеше в гърдите му, някак си осъзнаваше, че съдбата му виси на косъм.
— Иска ми се… да можех… — тя се задави с думите, желаеща да му каже: „Иска ми се да бях жената, от която се нуждаеш“, но не съумя да признае недостатъците си в тази толкова уязвима ситуация.
Не, че имаше значение, така или иначе. Дънфорд никога нямаше да чуе края на изречението, защото вече бе на крака и на половината път към вратата, тъй като не желаеше да усети съжалението й, докато му казва: „Иска ми се да можех и аз да те обичам.“
Хенри се събуди на следващата сутрин с жестоко пулсиране в слепоочията си. Очите я боляха, вероятно защото бе плакала цяла нощ.
Със залитане тя се отправи към умивалника с вода, наплиска лицето си, но това не облекчи дори малко болката й.
По някакъв начин бе успяла да съсипе брачната си нощ. Предполагаше, че не трябва да се чувства изненадана. Някои жени бяха родени като нежни грации и беше крайно време да приеме, че тя не е една от тях. Беше глупаво дори да се опитва да бъде такава. С тъга си спомни за Бел, която сякаш винаги знаеше какво да каже или да облече. Но всъщност беше много повече. Бел притежаваше вродена женственост, без значение беше колко упорито прекрасната баронеса се бе старала да я обучи. Бел твърдеше, че е постигнала голям напредък, но Хенри знаеше, че баронесата е твърде мила, за да каже нещо друго.
Хенри се отправи към стаята за преобличане, която свързваше двете големи спални в една господарска. Карлайл и Виола спяха заедно, затова едната стая била използвана за всекидневна. Хенри предположи, че ако не иска да прекарва всяка нощ с Дънфорд, ще трябва да постави още едно легло в другата стая.
Въздъхна, осъзнавайки, че иска да прекарва нощите със съпруга си и се мразеше за това.
Тя влезе в стаята за преобличане, отбелязвайки, че някой вече е разопаковал роклите, които бе донесла от Лондон.
Предполагаше, че сега ще трябва да наеме прислужница, тъй като повечето от роклите биха били невъзможни за обличане без чужда помощ.
Тя премина покрай роклите към купа мъжки дрехи, грижливо сгънати и поставени на един рафт. Взе чифт бричове. Твърде малки, за да са на Дънфорд, вероятно бяха чифт от тези, които бе оставила.
Хенри приглади бричовете с ръка, след което погледна с копнеж към новите рокли. Бяха прекрасни, във всеки нюанс на дъгата и ушити от най-меките платове, които можеше да си представи. Все пак бяха направени за жената, в която се бе надявала да се превърне, а не тази, която бе в действителност.
Хенри преглътна болката си, обърна гръб на роклите и обу бричовете си.
Дънфорд погледна нетърпеливо към часовника си, докато закусваше. Къде, по дяволите, бе Хенри. Беше слязъл преди около час.
Поднесе поредната хапка от вече студените си яйца към устата си. Вкусът им бе ужасен, но той не забелязваше. Все още можеше да чуе гласа на Хенри в главата си, толкова силен, че притъпяваше останалите му сетива.
Иска ми се да можех… Иска ми се да можех… Иска ми се да можех и аз да те обичам.
Не беше трудно да довърши изречението вместо нея.
Чу ехото от стъпките й по стълбите и се изправи, преди дори да е достигнала до вратата. Когато се появи, изглеждаше уморена, лицето й бе измъчено и изпито. Дънфорд нахално я огледа отгоре до долу, носеше предишните си дрехи, а косата й бе вързана на конска опашка.
— Нямаш търпение да се върнеш на работа, нали, Хенри? — чу се да казва.
Тя кимна рязко в отговор.
— Само недей да обличаш тези неща извън имението. Сега си моя съпруга и поведението ти ми се отразява. — Дънфорд улови присмеха в гласа си и се намрази за това. Винаги бе обичал независимия дух на Хенри, бе се възхищавал на чувството й за практичност, което я караше да носи мъжки дрехи, докато работи. Сега той се опитваше да я нарани, да я накара да изпита същата болка, която сковаваше сърцето му. Осъзнаваше го и се отвращаваше от себе си.