— Ще се опитам да се държа прилично — отговори Хенри със студен глас. Погледна надолу към чинията с храна, която бе поставена пред нея, въздъхна и я отблъсна.
— Не съм гладна.
— Не си гладна? О, хайде сега, та ти ядеш като кон.
Тя трепна:
— Колко мило от твоя страна да посочиш колко съм женствена.
— Не си облечена подходящо за господарка на имението.
— Харесах тези дрехи.
Мили Боже, сълзи ли изпълваха очите й.
— За Бога Хенри, аз… — той прокара ръка през косата си.
Какво му ставаше? Превръщаше се в мъж, който определено не харесваше. Трябваше да се махне оттук.
Изправи се и рязко каза:
— Заминавам за Лондон.
— Какво? — Хенри бързо обърна главата си към него.
— Днес, тази сутрин.
— Тази сутрин? — прошепна тя, толкова тихо, че нямаше шанс да я бе чул. — В деня след брачната ни нощ?
Той напусна стаята, без да се сбогува.
Следващите няколко седмици бяха по-самотни, отколкото Хенри някога си бе представяла. Животът й бе почти същият, както преди Дънфорд да се появи в него, с едно огромно изключение. Бе опитала от любовта, бе я държала за кратко в ръцете и за една секунда бе изживяла истинско щастие.
Сега всичко, което имаше, бе голямото, празно легло и спомените за мъжа, който бе прекарал една нощ в него.
Прислугата се отнасяше към нея с необичайна доброта, толкова необичайна, че Хенри смяташе, че може да се счупи под тежестта на тяхната загриженост. Искаше й се да престанат да я третират като крехка черупка и да започнат да се отнасят с нея, като със старата Хенри, която лудуваше из Станидж Парк, облечена с бричове. Тогава не я интересуваше, а и не знаеше какво пропуска, загробвайки се в Корнуол.
Хенри чуваше какво говорят: „Бог трябва да го накаже, задето остави бедната Хенри сама“ и „Човек не трябва да е толкова самотен“. Единствено мисис Симпсън бе достатъчно откровена, за да я потупа по ръката с думите:
— Бедното пиленце.
Буца бе заседнала в гърлото на Хенри, когато чу утешителните думи на Симпи и избяга, за да скрие сълзите си. А когато сълзите й свършиха, се посвети на работата в Станидж Парк.
Един месец след като Дънфорд я бе изоставил, тя можеше с гордост да признае пред себе си, че имението никога не бе изглеждало по-добре.
— Връщам ти ги обратно.
Дънфорд отмести погледа си от чашата с уиски към Бел и към купчината с пари, които бе струпала пред него. Повдигна едната си вежда въпросително.
— Това са хиляда лири, моята награда — обясни тя, дразнейки го с искреността, изписана на лицето й. — Спомням се, че залогът, който направих за теб гласеше „вързан, окован и ще ти харесва“.
Този път и двете му вежди се повдигнаха.
— Очевидно не ти „харесва“.
Дънфорд отново отпи от уискито си.
— Няма ли да кажеш нещо?
— Ясно е, че няма — отговори той, вдигайки рамене.
Бел постави ръце на кръста си:
— Въобще можеш ли да кажеш нещо? Нещо, което да обясни жестокото ти поведение?
Изражението му се вкамени:
— Трудно ми е да разбера защо изобщо си мислиш, че си в позиция да изискваш каквито и да е обяснения от мен.
Бел отстъпи назад, покривайки устата си с ръка.
— В какво си се превърнал? — прошепна тя.
— По-добрият въпрос — заяде се той, — би бил „какво ми стори тя?“.
— Хенри не би могла да ти причини това. Какво може да е сторила, за да те направи толкова жесток. Тя е най-сладката, най…
— … продажната жена, която познавам.
Бел издаде звук, който бе наполовина смях, наполовина изсумтяване и съдържаше чисто недоверие.
— Хенри? Продажна? Със сигурност се шегуваш.
Дънфорд въздъхна, осъзнавайки, че донякъде е бил несправедлив със съпругата си.
— Може би „продажна“ не е най-подходящата дума. Съпругата ми… Тя… — той направи жест на признато поражение с ръка. — Хенри никога не би била способна да обича някого така, както обича Станидж Парк. Това не я прави лош човек, просто я прави… прави…