— Дънфорд, за какво говориш?
Той повдигна рамене в отговор и я попита:
— Бел, изпитвала ли си несподелена любов? Имам предвид, била ли си потърпевшата страна?
— Дънфорд, Хенри те обича, знам го.
Безмълвно той поклати глава.
— Очевидно е, всички знаем, че те обича.
— Имам писмо, написано от нея самата, в което е посочено друго.
— Трябва да има някаква грешка.
— Бел, няма грешка — изсмя се с дрезгав, себесъжаляващ смях, — различна от тази, която направих, когато казах „да“.
След като бе прекарал цял месец в Лондон, Бел отново го посети. Искаше му се, да може да заяви, че за него е удоволствие да я види, но истината беше, че нищо не можеше го изтръгне от меланхолията му.
Виждаше Хенри навсякъде. Гласът й отекваше в главата му. Липсваше му толкова много, че усещаше болка.
Самият той се презираше задето я желае, чувстваше се жалък заради любовта, която изпитваше към жена, която никога нямаше да отвърне на чувствата му.
— Добър ден, Дънфорд — поздрави го дружелюбно Бел, когато надникна в кабинета му.
— Бел — наклони глава той в отговор.
— Мисля, че ще ти е приятно да разбереш, че Ема роди момченце преди два дни. Смятам, че и Хенри ще се зарадва на новината — добави тя многозначително.
Дънфорд се усмихна за пръв път от месец насам.
— Момче, а? Ашбърн мечтаеше за момиченце.
Бел омекна:
— Да, негодува, защото Ема винаги получава това, което иска, но не би могъл да бъде по-горд баща.
— Бебето е здраво, нали?
— Голямо и розово, с гъста черна коса.
— Сигурен съм, че ще е голяма напаст.
— Дънфорд — каза Бел тихо, — някой трябва да каже на Хенри. Тя би искала да знае.
Той я погледна безизразно:
— Ще й напиша бележка.
— Не — отвърна тя, а гласът й бе остър. — Някой трябва да й каже лично. Тя много ще се зарадва, ще иска да го отпразнува с някого.
Дънфорд преглътна. Толкова силно копнееше да види съпругата си. Искаше му се да я докосне, да я държи в ръцете си, да вдъхне аромата на косите й. Искаше да притисне с ръка устните й, така че да не може да му каже нито една проклета дума, да прави любов с нея, преструвайки се отново, че тя го обича.
Размекваше се и го знаеше. Но Бел току-що бе пристигнала с причина, заради която да се върне в Корнуол, без да пожертва каквото бе останало от гордостта му.
— Аз ще й кажа — отвърна той и се изправи.
Облекчението на Бел бе очевидно.
— Заминавам за Корнуол, защото тя трябва да знае за бебето. Ще иска да знае — разсъждаваше той. — Ако аз не й кажа, кой ще го направи? — погледна към Бел сякаш настояваше за одобрението й.
— О, да — съгласи се набързо тя. — Ако не отидеш, не виждам как ще разбере. Със сигурност трябва да отидеш.
— Да, да — съгласи се той разсеяно. — Наистина трябва да се срещна с нея, просто нямам избор.
Бел се усмихна многозначително:
— О, Дънфорд, не искаш ли да знаеш името на бебето?
— Да, това би било от полза — отвърна той, изглеждаше смутен.
— Нарекоха го Уилям, в твоя чест.
Глава двадесет и четвърта
Хенри изриваше калта. Не че й харесваше особено да го прави. Никога не й е харесвало. Винаги бе смятала, че като човек, който отговаря за Станидж Парк, трябва да участва в ежедневната неприятна работа в имението. Но дори на нея, не й бе хрумвало да се включва в такава мръсна работа. Сега обаче нямаше нищо против. Физическата работа държеше ума й далеч от мрачните мисли. И вечер, когато си лягаше, се чувстваше толкова уморена, че заспиваше веднага, което бе истинска благословия. Преди да открие лек срещу безсънието, тя прекарваше часове, взирайки се в тавана. Изучаваше, наблюдаваше и не виждаше нищо друго освен проваления си живот.
Хенри заби лопата в мръсотията, опитвайки се да игнорира калта, която опръска ботушите й. Мислеше си за ваната, която ще вземе следобед и колко приятно ще бъде. Да, вана… с лавандула. Не, розовите листенца ухаят по-приятно. Искаше ли да ухае на рози?
Хенри прекарваше по-голямата част от следобедите си по този начин, отчаяно стараейки се да мисли за всичко друго, но не и за Дънфорд.
Приключи с неприятното задължение, остави лопатата и бавно се отправи обратно към къщата, насочвайки се към входа за прислугата.
Цялата бе мръсна и ако оставеше петна по килима в приемния салон, никога не би могла да се отърве от неприятната миризма.