— Но аз се опасявам, че всеки път, когато ви нарека Хенри, си спомням за доста неприятен съученик от Итън.
Тя му се усмихна наперено.
— А аз се опасявам, че просто ще трябва да го преодолеете.
— Давала си нареждания твърде дълго.
— Може би, но вие очевидно не сте изпълнявали такива твърде дълго.
— Туше, Хенри. И не си мисли, че не съм забелязал как успя да се измъкнеш от обяснението защо смяташ, че имаш нетипично възпитание.
Хенри сви устни и погледна надолу към чашата, която колкото и парадоксално да й се струваше, все още беше наполовина пълна. Би могла да се закълне, че изпи най-малко две чаши. Тя отпи още една глътка.
— Е, и вие не сте точно типичен мъж.
— Така ли?
— Да. — Тя размаха вилицата си във въздуха, за да подчертае думите си и след това отпи още малко вино.
— И с какво по-точно съм нетипичен?
Хенри задъвка долната си устна, смътно наясно, че току-що бе хваната натясно.
— Ами, държите се приятелски.
— А повечето англичани не се ли държат така?
— Не и с мен.
Устата му се изви кисело.
— Очевидно не знаят какво пропускат.
— Да кажем — отвърна Хенри, присвивайки очи, — че не сте саркастичен, нали?
— Повярвай ми, Хенри, никога не съм бил по-малко саркастичен. Ти си най-интересният човек, когото съм срещал от месеци насам.
Тя огледа лицето му за признаци на двуличие, но не откри никакви.
— Вярвам, че го мислите.
Той потисна усмивката си, наблюдавайки мълчаливо жената пред себе си. Изражението й бе възхитителна комбинация от арогантност и загриженост, леко замъглени от алкохола. Тя размахваше вилицата си във въздуха, докато говореше и изглежда не забелязваше залъка фазан, който висеше опасно от края й.
— Защо мъжете не се държат приятелски с теб? — попита той меко.
Хенри се запита защо беше толкова лесно да говори с този мъж, било то заради виното или само заради самия него. Така или иначе тя реши, че виното не може да навреди, затова отпи още една глътка.
— Мисля, че ме смятат за особнячка — каза накрая.
Дънфорд се сепна от откровеността й.
— Със сигурност не си такава. Просто имаш нужда някой да те научи как да бъдеш жена.
— О, аз знам как да бъда жена. Само дето не съм от този тип жени, които мъжете искат.
Думите й бяха достатъчно неприлични, за да го накарат да се задави с храната си. Напомняйки на себе си, че тя няма никаква идея какво говори, Дънфорд преглътна и промърмори:
— Сигурен съм, че преувеличаваш.
— Сигурна съм, че лъжете. Вие самият току-що казахте, че съм странна.
— Казах, че си необикновена. И това не означава, че никой не би искал да те… ъъ, не би се заинтересовал от теб. — Тогава за негов ужас той осъзна, че би могъл да се заинтересова от нея. Доста — ако се остави да мисли за това твърде дълго. С прикрита въздишка Дънфорд отпъди мисълта. Нямаше време да се занимава с някаква селска госпожица. Въпреки чудатото й поведение, Хенри не беше от типа жени, с които човек би направил нещо друго, освен да се ожени, а той със сигурност не искаше да се жени за нея.
И все пак, в нея имаше нещо доста интригуващо…
— Млъквай, Дънфорд — измърмори той.
— Казахте ли нещо, милорд?
— Абсолютно нищо, Хенри, и моля те остави това „милорд“. Не съм свикнал с него, а и освен това изглежда съвсем не на място, ако аз те наричам Хенри.
— Тогава как да те наричам?
— Дънфорд. Всичко го правят — каза той, повтаряйки несъзнателно думите й от по-рано.
— Нямаш ли малко име? — попита тя, изненадвайки себе си с флиртуващите нотки в гласа си.
— Не съвсем.
— Какво означава „не съвсем“?
— Предполагам, че официално да, имам, но никой никога не го използва.
— А какво е то?
Той се приведе напред, замайвайки я с още една от неговите смъртоносни усмивки.
— Има ли значение?
— Да — отвърна тя.
— Не и за мен — каза той нехайно, дъвчейки парче фазан.
— Можеш да бъдеш много дразнещ, мистър Дънфорд.
— Просто Дънфорд, ако обичаш.
— Добре тогава. Можеш да бъдеш много дразнещ, Дънфорд.
— И аз така чувам от време на време.
— В това не се съмнявам.
— Подозирам, че хората понякога коментират и твоите способности да дразниш, мис Хенри.
Хенри трябваше да се усмихне смутено. Той беше абсолютно прав.
— Предполагам, че затова се разбираме толкова добре.