— О, да, разбира се, че няма. Аз съм достатъчно добър човек, почти бях забравил.
Хенри се сви от горчивината, с която прозвучаха думите му.
— Не бих дошла в Лондон, за да разруша твоето ежедневие — парира го тя. — Боже опази да преча на социалния ти живот.
Той я изгледа безучастно.
— Нямам представа за какво говориш.
— Защото си твърде любезен, за да го обсъждаш — промърмори тя, почти пожелавайки си той да коментира любовницата си, — или може би смяташ мен за твърде любезна?
— Пътувах цял ден и съм твърде уморен, за да се опитвам да разреша малките ти загадки. Ако ме извиниш, отивам да вечерям. Може да се присъединиш към мен, ако желаеш. — С тези думи той се изправи и излезе.
Хенри бе научила достатъчно за обществото и знаеше, че току-що се бе отнесъл непростимо грубо с нея. И го познаваше достатъчно добре, за да знае, че го е направил нарочно. Измарширува след него навън от стаята, обърна се към отдалечаващата му се фигура и извика:
— Не съм гладна.
И след това изтича по стълбите към стаята си, игнорирайки протеста на стомаха си.
Вечерята имаше вкус на стърготини. Дънфорд гледаше право напред, докато ядеше, пренебрегвайки прислугата, която сочеше празното място пред него, очевидно чудейки се дали трябва да разтребят.
Той приключи с вечерята си за десет минути, изяждайки първото ястие и игнорирайки останалите. Това чувство бе съкрушаващо, да седи срещу мястото, където Хенри би трябвало да бъде, подложен на враждебното отношение на служителите, всеки от които я обичаше безрезервно.
С избутване на стола, той стана и се оттегли в кабинета си, където си наля чаша уиски. И още една, последвана от още една. Но не бе достатъчно, за да го превърне във вонящ пияница, просто го накара да се замисли. Но беше достатъчно, за да запълни времето си, докато бъде сигурен, че Хенри е заспала.
Проправи си път до спалнята си, лъкатушейки леко докато вървеше. Какво щеше да прави със съпругата си? Господи, каква бъркотия. Обичаше я, но не искаше да я обича. Всъщност искаше да я мрази, но не можеше… въпреки липсата на любов от нейна страна, тя все още бе толкова прекрасна, както когато се срещнаха и никой не можеше да я обвинява за привързаността и предаността, която изпитваше към земята. Желаеше я и се презираше за слабостта си. И кой, по дяволите, знаеше какво мисли тя. Освен, че не го обичаше. Това поне беше ясно.
Иска ми се да можех… Иска ми се да можех и аз да те обичам.
Е, не можеше да съди момичето за липса на желание да опита.
Завъртя дръжката на вратата и със залитане влезе в стаята. Погледът му попадна върху леглото и Хенри. Той си пое дъх и се запита дали го чакаше. Означаваше ли това, че го желае. Не, помисли си той с отвращение, означаваше, че в другата стая няма легло. Тя лежеше там, заспала, а гърдите й се движеха с ритъма на дишането й. Луната беше почти пълна и сиянието й светеше през отворените прозорци. Изглеждаше перфектно, тя бе всичко, което някога е искал. Той се настани удобно в креслото, без да изпуска от поглед спящата й фигура. За сега това беше достатъчно — просто да я гледа докато спи.
На следваща сутрин Хенри примигна, за да се събуди. Бе спала необичайно добре, което бе изненадващо, предвид стреса от предната вечер.
Тя се прозя, протегна се и седна в леглото.
И тогава го видя.
Беше заспал на стола в другия край на стаята. Все още беше напълно облечен и изглеждаше сякаш му е ужасно неудобно. Защо би го направил? Дали е помислил, че тя не би го приела в леглото си. Или бе толкова отблъснат от нея, че самата мисъл за това му бе непоносима.
С тиха въздишка, тя се измъкна от леглото и се запъти към стаята за преобличане. Облече риза и бричове и на пръсти се върна в спалнята.
Дънфорд не бе помръднал. Тъмната му коса падаше върху очите му, устните му изглеждаха сякаш създадени за целувка, а едрото му тяло все още бе заклещено по най-неудобен начин в малкото кресло.
Хенри не можеше да понесе гледката. Не я интересуваше, че я бе изоставил един ден, след като се бяха върнали в Корнуол. Не я беше грижа за невероятната му грубост от снощи. Дори не я интересуваше, че не я бе пожелал достатъчно, за да се откаже от любовницата си.
Единствената мисъл на сърцето й бе, че въпреки всичко все още го обича и не можеше да понесе да го гледа как страда.
Тя се промъкна тихо до мястото, където седеше, пъхна ръце под раменете му, в опит да го повдигне: