Тя продължи да го гледа безмълвно, а той изруга яростно.
— Писна ми от твоите игрички, Хенри. Когато решиш какво точно искаш от брака ни, напиши ми бележка. Ще бъда в Лондон, където познатите ми не се опитват да разкъсат душата ми на парчета.
Хенри не усети кога бе завладяна от гнева. Яростта я заля, и преди да осъзнае какво прави, вече крещеше:
— Тръгвай тогава! Хайде! Заминавай за Лондон и се забавлявай с жените си. Отиди да си легнеш с Кристин!
Дънфорд напълно замръзна, лицето му бе изпито и пребледняло.
— За какво говориш? — попита той.
— Знам, че задържа любовницата си — каза тя възмутено, — знам, че спеше с нея дори когато бяхме сгодени, дори когато ми се обясняваше в любов. Каза ми, че ще играеш карти с приятели, защото повечето няма да ги виждаш след като се оженим. Но аз те проследих. Видях те Дънфорд, видях те!
Той направи крачка към нея, дрехите се изплъзнаха от ръцете му:
— Това е ужасна грешка.
— Да, грешка е — съгласи се тя, цялото й тяло трепереше от вълнение. — Беше грешка да мисля, че някога една жена ще бъде достатъчна за теб, беше грешка да вярвам, че тази жена мога да бъда аз.
— Хенри — прошепна той дрезгаво, — не желая никоя друга освен теб.
— Не ме лъжи — изплака тя. — Не ме интересува какво ще кажеш, стига да не ме лъжеш. Не мога да те задоволя. А толкова упорито се опитвах. Стараех се да се науча на обноски, да нося рокли, дори започна да ми харесва да ги нося, и това отново не бе достатъчно. Не мога да го направя. Знам, че не мога да го направя, но аз… О, Господи — тя се свлече на канапето, завладяна от сълзите си. Цялото й тяло бе разтърсвано от ридания и тя се вкопчи в себе си, опитвайки се да не се разпадне на парчета. — Всичко, което исках бе да бъда единствената — простена тя. — Това беше всичко, което исках.
Дънфорд коленичи пред нея, взе ръцете й в своите, поднесе ги към устните си и почтително ги целуна.
— Хенри, дяволче, любов моя, ти си всичко, което искам. Всичко, което искам. Дори не съм поглеждал друга жена, откакто те срещнах.
Тя го погледна, а сълзите продължаваха да се стичат от очите й.
— Не знам какво си мислиш, че си видяла в Лондон — продължи той, — но мога само да предположа, че става въпрос за нощта, в която казах на Кристин, че се нуждае от нов покровител.
— Остана при нея толкова дълго.
— Хенри, не съм те предал. — Ръцете му стиснаха нейните. — Трябва да ми повярваш. Обичам те.
Тя се взря в тези чисти кафяви очи и усети, как светът започва да се руши около нея.
— О, Боже мой — прошепна Хенри, ужас изпълни сърцето й и тя рязко се изправи на крака. — О, Боже мой. Какво направих? Какво направих?
Дънфорд наблюдаваше как кръвта се отдръпва от лицето й и колебливо я повика:
— Хенри?
— Какво направих? — повтори тя, а гласът й ставаше все по-силен. — О, Боже мой.
Изведнъж избяга от стаята. За съжаление Дънфорд бе твърде гол, за да я последва.
Хенри излезе от къщата, спусна се по предното стълбище и остави мъглата да я погълне. Продължи да тича, докато не се озова под защитата на дърветата, където бе сигурна, че жива душа няма да я чуе. И тогава заплака. Свлече се на влажната земя и остана там, ридаейки. Бе получила възможността да изпита най-чистата радост на света, но бе съсипала всичко с лъжите и недоверието си. Той никога нямаше да й прости. И как би могъл, след като тя самата не можеше.
Четири часа по-късно Дънфорд бе готов да изстърже боята от стените с ноктите си. Къде можеше да е тя?
Дори не обмисляше да изпраща група, която да я търси. Хенри познаваше тази земя по-добре от всеки друг. Беше малко вероятно да е претърпяла инцидент, но започваше да вали, по дяволите, и тя беше толкова объркана.
Половин час, реши той. Даваше й още половин час.
Сърцето му се сви, когато си спомни отново за болката, изписана на лицето й. Никога не бе виждал такъв израз на истинско страдание, разбира се, ако не броеше случаите през изминалия месец, когато се бе поглеждал в огледалото.
Изведнъж той бе изгубил представа защо бракът им бе такава бъркотия. Обичаше я, и ставаше все по-очевидно, че тя отговаря на чувствата му.
Но въпросите без отговор бяха твърде много. А единственият, който можеше да им отговори бе изчезнал.
Замаяна, Хенри се запъти към вкъщи. Дъждът се изсипваше върху нея, но тя не го усещаше. Гледаше право напред повтаряйки си: