— Трябва да го накарам да разбере! Трябва…
Беше седяла в основата на едно дърво в продължение на часове, плачейки, докато сълзите й бяха свършили. И тогава, когато дишането й се бе успокоило, тя се бе запитала дали заслужава втори шанс. Хората се учат от грешките си и продължават напред, нали?
Но преди всичко тя дължеше истината на съпруга си.
Когато стигна до предното стълбище на Станидж Парк преди дори да посегне към дръжката на входната врата, тя се отвори с яростен замах.
Дънфорд.
Приличаше на отмъстителен и леко разрошен бог. Бе намръщен и зачервен, пулсът му бясно биеше в основата на шията, а… ризата му бе закопчана накриво.
Той я дръпна безцеремонно в предверието.
— Имаш ли представа какво мина през ума ми, през последните няколко часа? — попита той, а гласът му бе гръмогласен.
Безмълвно тя поклати глава, а той започна да изброява:
— Ров — извика той. — Можеше да си паднала в някой ров. Не, не го казвай, знам колко добре познаваш местността, но все пак можеше да паднеш в някой ров. Или да те нападнат животни. Или счупен клон на дърво да падне върху теб. Навън бушува буря все пак.
Хенри го зяпна, мислейки си, че малко вятър и дъжд едва ли можеха да се определят като буря.
— Можеше да си нападната от разбойници — продължи той. — Знам, че това е Корнуол и че е на края на света, но и тук има престъпници. Бандити, които няма да се замислят за… за… За Бога, Хенри, дори не искам да мисля за това.
Тя го наблюдаваше докато прокарваше ръка през вече разрошената си коса.
— Ще те заключа в стаята ти.
Сърцето й бе обхванато от надежда.
— Ще те заключа в стаята ти, ще те вържа и… О, Боже милостиви, Хенри, ще кажеш ли нещо?
Тя отвори уста и изтърси:
— Нямам приятелка на име Розалинд.
Той се вгледа безизразно в нея:
— Какво?
— Розалинд не съществува. Аз… — погледна настрани, твърде засрамена, за да срещне погледа му. — Написах писмото, знаейки, че ти ще го получиш. Написах го, за да те накарам да развалиш годежа ни.
Дънфорд докосна брадичката й, принуждавайки я да го погледне.
— Защо, Хенри? — попита той, гласът му се бе превърнал в дрезгав шепот. — Защо?
Тя преглътна нервно.
— Защото си мислех, че си бил с любовницата си. Не можех да разбера как може да си с мен, след това с нея и…
— Не съм ти изневерил — заяви той ожесточено.
— Знам, знам и съжалявам, толкова съжалявам. — Тя обви ръце около него и зарови лице в гърдите му, в рая, който представляваше прегръдката му. — Можеш ли да ми простиш?
— Но, Хен, защо не ми се довери?
Хенри се почувства неловко, срамът обагри бузите й в розово. Накрая тя му разказа за лъжите на лейди Уолкът. Но не можеше да обвини нея за всичко, ако Хенри бе напълно сигурна в любовта на Дънфорд, не би паднала в капана от лъжи.
Дънфорд я изгледа невярващо:
— И ти й повярва?
— Да, не, първоначално не. Но тогава те проследих. — Хенри замълча, принуждавайки се да го погледне в очите. Дължеше му това парченце честност. — Остана при нея толкова дълго. Не знаех какво да мисля.
— Хенри, защо си решила, че бих пожелал друга жена? Обичам те. Ти знаеше, че те обичам. Не ти ли го казвах достатъчно често?
Той се наведе и притисна брадичката си към челото й, вдишвайки опияняващия аромат на мократа й коса.
— Предполагам, мислех, че не те задоволявам — отговори тя. — Мислех, че не съм достатъчно красива или достатъчно женствена. Толкова упорито се стараех да се науча да бъда истинска дама. Наслаждавах се на обучението. Лондон е толкова прекрасен. Но дълбоко в себе си, аз винаги ще бъда същия човек. Грубовата особнячка…
Той нежно, но здраво стисна раменете й.
— Вярвам, че ти казах веднъж преди да не определяш себе си така.
— Но аз никога няма да бъда като Бел. Никога няма да бъда…
— Ако исках Бел, щях да помоля нея да се омъжи за мен — прекъсна я той и я притисна по-плътно към себе си. — Хенри, обичам те. Бих те обичал дори да носеше дрипи. Бих те обичал дори ако имаше мустаци — замълча и я ощипа по носа — Е, с мустаците ще бъде трудно. Моля те, обещай ми, че няма да си пускаш.
Хенри се изкикоти напук на себе си:
— Наистина ли не искаш да се променя?
Той се усмихна в отговор:
— Ти искаш ли аз да се променя?
— Не! — отговори тя твърде бързо. — Имам предвид, много те харесвам такъв какъвто си.