Този път той се ухили — познатата, смъртоносна усмивка, която винаги я размекваше.
— Само ме харесваш?
— Е — отговори тя, преструвайки се на срамежлива, — мисля, че казах, че много те харесвам.
Дънфорд зарови ръката си в косата й, завъртя лицето й към своето и промърмори:
— Това не е достатъчно, дяволче.
Тя докосна бузата му:
— Обичам те. Съжалявам, че съсипах всичко. Как бих могла да ти се реванширам?
— Можеш да ми кажеш отново, че ме обичаш.
— Обичам те.
— Можеш да ми го кажеш отново утре.
Тя се усмихна:
— Дори няма да имам нужда от напомняне. Бих могла да ти го кажа два пъти.
— И на следващия ден.
— Вероятно бих могла да се справя с това.
— И на следващия…
Епилог
— Ще го убияяя!
Ема докосна ръката на Дънфорд:
— Не мисля, че наистина възнамерява да го направи — прошепна тя.
Дънфорд преглътна, лицето му бе измъчено и побеляло от тревога.
— Вътре е от толкова дълго време.
Ема обви ръка около китката му и го дръпна далеч от болничната стая.
— Когато раждах Уилям прекарах повече време там — успокои го тя, — а излязох здрава като кон. Хайде, ела с мен. Не трябва да се приближаваш до тази врата. Ще се разболееш, докато слушаш виковете й.
Дънфорд позволи на херцогинята да го отведе. Изминаха повече от пет години, докато Хенри забременее. Копнееха за бебе толкова отчаяно и когато се случи, им изглеждаше като чудо. Но сега, когато Хенри в действителност раждаше, бебето не изглеждаше толкова необходимо. Тя страдаше, той не можеше да направи нищо по въпроса и това разкъсваше сърцето му.
Двамата с Ема се върнаха обратно в гостната, където Алекс играеше с децата си. Шестгодишният Уилям бе въвлякъл херцога в имитация на дуел и шумно налагаше баща си, докато същият бе значително затруднен от присъствието на четиригодишния Джулиън върху гърба му. Да не говорим за двегодишната Клер, щастливо увита около левия му глезен.
— Тя все още ли не е…? — попита Алекс, по твърде шеговит за вкуса на Дънфорд начин.
Вместо да му отговори, той изръмжа.
— Вярвам, че това е не — каза Ема.
— Сега ще те убия! — изкрещя Уилям победоносно и прободе с меча си Алекс в корема.
Херцогът прониза най-добрия си приятел с ироничен поглед:
— И ти си сигурен, че искаш едно от тези.
Дънфорд потъна в едно кресло:
— Стига само тя да е добре — въздъхна той. — Това е всичко, което ме интересува.
— Тя ще се оправи — каза Ема успокоително — Ще видиш… О, Бел!
Бел стоеше до вратата, малко изпотена и разрошена. Дънфорд скочи на крака и попита:
— Как е тя?
— Хенри? О, тя е… Къде е Джон? — премигна Бел.
— Навън, в градината, люлее Летиша — отговори Ема. — Как е Хенри?
— Всичко е наред — отвърна Бел с широка усмивка. — Роди м… Какво му стана на Дънфорд?
Новият баща вече бе изтичал от стаята.
Дънфорд спря за миг, когато достигна до вратата на спалнята на Хенри. Какво се предполагаше, че трябва да направи сега? Трябваше ли да влезе?
Остана там за момент, с празно изражение на лицето, докато Бел и Ема се появиха, и двете останали без дъх от тичането по стълбите след него.
— Какво чакаш? — настоя Ема.
— Мога ли просто да вляза там? — попита той колебливо.
— Е, може да почукаш първо — предложи Бел.
— Няма ли да бъде твърде… женско?
Бел се опита да приглуши смеха си, а Ема пое инициативата и почука на вратата.
— Ето — каза тя твърдо, — сега трябва да влезеш вътре.
Акушерката отвори вратата, но Дънфорд не я забеляза. Не виждаше нищо друго освен Хенри… и малкото вързопче, което държеше в ръцете си.
— Хенри, добре ли си? — въздъхна той.
Тя му се усмихна в отговор:
— Чувствам се прекрасно, ела седни до мен.
Дънфорд прекоси стаята и се настани до нея.
— Сигурна ли си? Чух, че настояваше доста буйно за смъртта ми.
Хенри завъртя главата си настрани и го целуна по рамото.
— Не бих искала всеки ден да понасям болката от раждане на дете, но смятам, че си струваше, не мислиш ли? — Тя протегна бебето към него: — Уилям Дънфорд, запознай се с дъщеря си.
— Дъщеря? — прошепна той. — Дъщеря, имаме момиченце?