— Така е. — Дънфорд се запита, защо е толкова изненадан да осъзнае този факт, но после реши, че няма смисъл да се чуди. — Да вдигнем тост тогава — каза той, надигайки чашата си. — За най-дразнещите двама души в Корнуол.
— В Британия!
— Добре тогава, в Британия. Дразненето ни се простира надалеч.
По-късно същата вечер, докато Хенри разресваше косата си преди лягане, започна да се чуди — ако Дънфорд беше толкова забавен, защо тогава бе така нетърпелива да го изрита от имението?
Глава трета
На следващата сутрин Хенри се събуди с много неприятно главоболие. Олюля се, слезе от леглото и плисна вода върху лицето си, като през цялото време се чудеше защо усеща езика си толкова странно. Някак грапав.
Трябва да е заради виното, помисли си тя, притискайки езика към небцето си. Не бе свикнала да пие вино на вечеря, а Дънфорд я бе принудил, като вдигна тост. Хенри се опита да изтърка езика в зъбите си. Продължаваше да бъде грапав.
Навлече ризата и бричовете си, завърза косата си със зелена панделка, и се отправи към коридора на горния етаж, точно навреме, за да пресрещне прислужницата, която изглежда се бе запътила към стаята на Дънфорд.
— О, здравей, Поли — каза Хенри, като застана решително на пътя на прислужницата. — Какво правиш тази сутрин?
— Негова светлост позвъни, мис Хенри. Тъкмо щях да видя какво желае.
— Аз ще се погрижа за това. — Хенри дари прислужницата с широка усмивка.
Поли примигна.
— Добре — каза тя бавно. — Ако мислите…
— О, наистина мисля — прекъсна я Хенри, като постави ръце върху раменете й и я обърна. — В интерес на истината, мисля през цялото време. Сега, защо не отидеш да намериш мисис Симпсън? Сигурна съм, че има нещо належащо, което трябва да се свърши.
Тя побутна леко Поли и я наблюдаваше как изчезва надолу по стълбите.
Хенри затаи дъх, докато се опитваше да реши какво да прави по-нататък. Замисли се дали да не се обърне и да пренебрегне повикването на Дънфорд, но проклетият мъж просто отново щеше да дръпне звънеца и когато накрая попита защо никой не е отговорил на предишното му позвъняване, Поли, разбира се, щеше да каже, че Хенри я е отпратила.
Тя се отправи надолу по коридора към стаята му, като вървеше с много бавни крачки, за да има време да си състави план. Вдигна ръка, за да почука на вратата и след това спря. Слугите никога не чукаха, преди да влязат в стаите. Трябваше ли просто да влезе? В края на краищата, тя изпълняваше задачите на прислужница.
Но не беше прислужница. А и от къде можеше да знае дали не е гол, както майка го е родила. Реши да почука.
Последва кратка тишина и после чу гласа му.
— Влез.
Хенри отвори вратата съвсем леко и пъхна глава вътре.
— Здравейте, мистър Дънфорд.
— Само Дънфорд — каза той механично и след като се отърси от изненадата си, затегна халата около тялото си, добавяйки: — Има ли някаква конкретна причина да си в спалнята ми?
Хенри събра кураж и влезе в стаята, а очите й за кратко се отместиха към камериера, който приготвяше пяна за бръснене в ъгъла. После върна погледа си на Дънфорд, който забеляза тя, изглеждаше ужасно добре в халата си. Имаше много хубави глезени. Беше виждала глезени и преди, бе виждала дори и крака. В края на краищата, това беше ферма. Неговите обаче бяха много, много хубави.
— Хенри — извика той.
— О, да. — Тя се изпъна. — Ти позвъни.
Дънфорд повдигна вежди.
— От кога започна да отговаряш на звънеца? По-скоро смятам, че си в положение самата ти да го дърпаш.
— О, да. Разбира се, че съм. Просто исках да се уверя, че ти е удобно. От толкова дълго не сме имали гости тук в Станидж Парк.
— Особено такива, които притежават мястото — каза той сухо.
— Е, да. Разбира се. Не искам да си мислиш, че сме лишени по какъвто и да било начин. Така че реших да се погрижа за нуждите ти сама.
Той се усмихна.
— Колко интригуващо. Мина доста време, откакто за последно съм бил къпан от жена.
Хенри преглътна и направи крачка назад.
— Моля?
Лицето му бе олицетворение на самата невинност.
— Позвъних, за да помоля прислужницата да ми приготви вана.
— Но аз мислех, че си се изкъпал вчера — каза тя, стараейки се усърдно да не се усмихне. О, този мъж не бе толкова умен, за колкото се мислеше.
Не можеше да й даде по-добра възможност, дори ако се бе опитал.