Мисис Симпсън бавно се обърна.
— Какво, за Бога, се опитваш да ми кажеш, Хенри?
Тя сви безпомощно рамене.
— Той иска овесена каша за обяд.
— Овесена каша! Хенри, ако това е поредният ти безумен замисъл…
— Наистина, Симпи, мислиш ли, че бих отишла толкова далеч? Знаеш колко ненавиждам овесена каша.
— Предполагам, че бихме могли да приготвим овесена каша. Тогава ще трябва да направя нещо специално за вечеря.
— Овнешко.
— Овнешко? — Очите на мисис Симсън се разшириха невярващо.
Хенри отново сви рамене.
— Той обича овнешко.
— Не вярвам на нито една твоя дума, мис Хенриета Барет.
— О, добре де. Овнешкото беше моя идея. Няма нужда да знае колко добре може да се храни тук.
— Твоите малки планове ще те вкарат в беля.
Хенри се наведе към икономката.
— Искаш ли да бъдеш изгонена от тук?
— Не виждам…
— Той може да го направи, нали знаеш? Може да изхвърли всеки един от нас. По-добре ние да се отървем от него, преди той да се отърве от нас.
Последва дълга пауза, преди мисис Симпсън да каже:
— Нека да е овнешко тогава.
Хенри спря преди да отвори вратата, която водеше към останалата част от къщата:
— И не го готви прекалено добре. Нека да е малко сухо. Или пък направи соса леко по-соленичък.
— Отказвам да приема…
— Добре, добре — каза Хенри бързо. Това, че накара мисис Симпсън да приготви овнешко, когато имаше говеждо, агнешко и шунка на разположение, бе достатъчна победа. Никога не би могла да я накара да го приготви зле.
Дънфорд я чакаше в малката трапезария. Той стоеше пред прозореца, загледан в полята отвън. Очевидно не я бе чул да влиза, защото се сепна, когато Хенри прочисти гърлото си.
Дънфорд се обърна и се усмихна насреща й, а после кимна към прозореца с глава и каза:
— Земята е прекрасна. Свършила си отлична работа с управлението.
Хенри се изчерви от неочаквания комплимент.
— Благодаря ти. Станидж Парк означава много за мен. — Тя му позволи да дръпне един стол за нея и седна, точно преди лакеят да донесе закуската.
Ядяха в приблизително мълчание. Хенри знаеше, че трябва да яде колкото може повече, защото обедното хранене със сигурност щеше да бъде тъжна история. Тя хвърли поглед към Дънфорд, който се хранеше с подобно отчаяние. Добре. Изглежда не очакваше с нетърпение овесената каша.
Хенри набоде последното парче наденица с вилицата си и се насили да спре забързаното поглъщане на храна.
— Мислех си, че тази сутрин може да те разведа из Станидж Парк.
Дънфорд не можа да й отговори веднага, тъй като устата му беше пълна с яйца. След малко той каза:
— Отлична идея.
— Предположих, че ще искаш да се запознаеш по-добре с новия си имот. Има много какво да научиш, ако искаш да го управляваш добре.
— Така ли?
Този път Хенри бе тази, която трябваше да направи пауза, докато сдъвче последната си хапка наденица.
— О, да. Сигурна съм, че разбираш колко е важно да следим наемите, посевите и нуждите на наемателите, но ако човек иска да постигне истински успех, тогава трябва да положи допълнителни усилия.
— Не съм сигурен, че искам да знам какво включват тези „допълнителни усилия“.
— О, това-онова. — Хенри се усмихна и погледна надолу към празната чиния на Дънфорд. — Тръгваме ли?
— Непременно. — Той се изправи веднага след нея и я остави да го поведе навън.
— Мислех да започнем с животните — каза Хенри.
— Предполагам, че знаеш имената на всички им — пошегува се той, но само наполовина.
Тя се обърна към него и на лицето й светна блестяща усмивка.
— Ами, разбира се! — Този мъж наистина правеше всичко много лесно. Продължаваше да й предоставя прекрасни възможности. — Щастливото животно е продуктивно животно.
— Не съм запознат с точно тази аксиома — промърмори Дънфорд.
Хенри отвори една дървена врата, която водеше към обширно поле, обградено от жив плет.
— Очевидно прекарваш твърде много време в Лондон. Това е често употребяван израз тук.
— А отнася ли се и за хората?
Тя се обърна да го погледне.
— Какво каза?
Той се усмихна невинно.
— О, нищо. — Дънфорд се залюля на пети, опитвайки се да разбере най-странната жена, която бе срещал някога. Възможно ли бе да е дала имена на всички животни? Имаше най-малко тридесет овце само на тази поляна. Той отново се усмихна и посочи наляво. — Как се казва онази?