Хенри изглеждаше малко стресната от въпроса му.
— Тази ли? О, Маргарет.
— Маргарет? — Дънфорд повдигна вежди. — Какво приятно английско име.
— Ами тя е английска овца — отвърна Хенри заядливо.
— А онази там? — Той посочи надясно.
— Томазина.
— А тази? И другата? И ей онази?
— Сали, ъъ, Естър, ъъъ…
Дънфорд наклони глава на една страна, наслаждавайки се на затруднението й.
— Равнобедренка! — завърши тя триумфално.
Той примигна.
— В такъв случай предполагам, че онази там се нарича Равностранка.
— Не — каза тя самодоволно и посочи през поляната. — Тази се казва така. — Хенри скръсти ръце. — Винаги съм се наслаждавала на изучаването на геометрията.
Дънфорд замълча за миг — нещо, за което Хенри бе изключително благодарна. Не й беше лесно да измисля имена на момента. Той очевидно се опитваше да я изиграе, като я пита как се казват всички тези овце. Дали се бе усъмнил?
— Не вярваше, че знам всички имена, нали? — каза тя, надявайки се, като подходи директно към въпроса ще разсее всички подозрителни мисли, които таеше той.
— Не — призна Дънфорд.
Хенри се усмихна надменно.
— А слушаше ли внимателно?
— Моля?
— Коя е Маргарет?
Устата на Дънфорд се отвори.
— Ако ще управляваш Станидж Парк, трябва да ги разпознаваш. — Хенри усилено се стараеше да не оставя дори следа от сарказъм в гласа си. И по-скоро смяташе, че е успяла. В своите уши, звучеше точно като човек, чиято единствена грижа е успехът на фермата.
След миг размишление, Дънфорд посочи една овца и каза:
— Тази.
Да му се не види! Беше прав.
— А Томазина?
Той очевидно схвана упражнението, защото изглеждаше доста весел, когато посочи друга с пръст и каза:
— Тази!
Хенри тъкмо щеше да каже „грешка“, когато осъзна, че няма представа, дали той греши или не. Коя бе нарекла Томазина? Мислеше, че е онази до дървото, но всички те се движеха и…
— Познах ли?
— Моля?
— Тази овца ли е Томазина или не?
— Не, не е — каза Хенри решително. Ако тя не можеше да си спомни коя е Томазина, много се съмняваше, че и той може.
— Наистина мисля, че това е Томазина. — Дънфорд се облегна на вратата, като изглеждаше много уверен и мъжествен.
— Тази е Томазина — отсече тя, сочейки наслуки.
На лицето му се появи много широка усмивка.
— Не, тази е Равнобедренка. Сигурен съм.
Хенри преглътна конвулсивно.
— Не, не. Това е Томазина, убедена съм — каза тя. — Но не се притеснявай, сигурна съм, че ще научиш всички имена скоро. Трябва само да се съсредоточиш. Сега, защо не продължим обиколката си?
Дънфорд се отблъсна от вратата.
— Нямам търпение.
Той си подсвиркваше, докато я следваше по полето. Това щеше да бъде една много интересна сутрин.
Интересна, разсъждаваше по-късно Дънфорд, може би не бе правилната дума.
Докато стана време двамата с Хенри да се връщат в къщата за обяд — който се състоеше от чудесна купа с топла, лепкава овесена каша — той бе почистил обора, издоил крава, бе накълван от три различни кокошки, оплевил зеленчукова градина и паднал в корито за вода.
И ако злополуката с коритото случайно бе резултат от спъването на Хенри в корен на дърво и сблъсъка в него… ами, нямаше начин да го докаже, нали? Като се има предвид, че това потапяне, е най-близкото до баня, което щеше да получи в скоро време, той реши да не се ядосва.
Хенри беше замислила нещо и бе дяволски интригуващо да я наблюдава, дори все още да не знаеше какво точно се опитва да постигне.
Когато седнаха, за да обядват, мисис Симпсън донесе две димящи купи с овесена каша. Тя сложи по-голямата пред Дънфорд, казвайки:
— Напълних я до горе, щом това е любимото ви ядене.
Дънфорд наклони глава бавно и погледна Хенри, а едната му вежда се повдигна въпросително.
Хенри отправи многозначителен поглед към мисис Симпсън, изчака икономката да излезе и след това прошепна:
— Тя се чувства ужасно, че трябва да ти сервира овесена каша. Страхувам се, че послъгах малко и й казах, че я обожаваш. Това я накара да се почувства много по-добре. Със сигурност една малко невинна лъжа е оправдана, ако е за доброто на човечеството.