Той потопи лъжицата си в неприятната овесена каша.
— Някак си, Хенри, имам чувството, че си приела това гледище присърце.
Денят, мислеше си Хенри, докато решеше косата си по-късно същата вечер преди лягане, имаше неоспорим успех. Почти.
Не вярваше Дънфорд да е разбрал, че спъването в онзи корен и бутането в коритото с вода е станало нарочно, а и целият епизод с кашата, според нея, беше абсолютно брилянтен.
Но той бе проницателен. Човек не можеше да прекара цял ден с него, без да осъзнае този факт. И сякаш това не беше достатъчно, ами той се държеше толкова дяволски мило с нея.
По време на вечеря Дънфорд беше прекрасен събеседник — бе разпитвал най-учтиво за детството й и се бе смял на случките, свързани с израстването й във ферма.
Ако той не притежаваше толкова много компенсиращи качества, би било много по-лесно да планира как да се отърве от него.
Но — напомни си строго Хенри — фактът, че мъжът изглежда добър човек по никакъв начин не променя още по-належащия факт, че той има властта да я изгони от Станидж Парк. Тя потръпна. Какво щеше да прави далеч от любимия си дом? Не познаваше нищо друго, нямаше представа какво да прави навън в широкия свят.
Не, тя трябваше да намери начин да го накара да напусне Корнуол. Трябваше.
След като решението й бе затвърдено отново, тя остави четката за коса и се изправи. Отправи се към леглото, но се спря насред крачка от трогателното къркорене на корема й.
Господи, бе гладна.
Тази сутрин намерението да го накара да гладува по време на престоя му, изглеждаше като вълнуващ план, но бе пропуснала съвсем уместния факт, че тя също ще гладува.
Не обръщай внимание, Хенри, каза си тя.
Коремът й изкъркори.
Погледна към часовника. Полунощ. Къщата щеше да бъде тиха. Можеше да се промъкне в кухнята, да вземе някаква храна и да я изяде, когато се върне в стаята си. Щеше да отиде и да се върне за няколко минути.
Без да си прави труда да облече халат, тя излезе на пръсти от стаята и тръгна надолу по стълбите.
По дяволите, беше гладен! Дънфорд лежеше в леглото, неспособен да заспи. Коремът му издаваше отвратителни звуци. Днес Хенри го бе развела из цялата провинция, по невероятен маршрут, който сякаш бе измислен, за да го изтощи и накрая бе имала наглостта да се усмихва, докато го храни с овесена каша и студено овнешко.
Студено овнешко? Отврат! И не стига, че имаше достатъчно лош вкус, ами и беше малко количество. Със сигурност трябваше да има нещо в къщата, което да може да изяде, без да застрашава скъпоценните й животни. Бисквитка. Репичка.
Дори и една супена лъжица захар.
Той скочи от леглото, навлече халат, за да покрие голото си тяло и се измъкна от стаята. Стъпваше на пръсти, докато преминаваше покрай стаята на Хенри — не искаше да събуди малкия тиранин. Доста мил и привлекателен тиранин, но въпреки това Дънфорд по-скоро мислеше, че е по-добре да не я предупреждава за малката си разходка до кухните.
Той се насочи надолу по стълбите, плъзна се зад ъгъла и се промъкна през малката трапезария към… почакай! Това светлина ли е в кухнята?
Хенри. Проклетото момиче яде.
Тя беше облечена в дълга, бяла, памучна нощница, която се носеше ангелски около нея.
Хенри? Ангел? Ха!
Той се притисна към стената и надникна зад ъгъла, като внимаваше да се прикрива в сенките.
— Господи — мърмореше тя. — Мразя овесена каша. — Хенри пъхна една бисквита в устата си, преглътна я с чаша мляко, а след това взе парче… това шунка ли беше?
Дънфорд присви очи. Със сигурност не бе овнешко.
Хенри отпи още една дълга и — ако се съдеше по въздишката й — задоволяваща глътка мляко, преди да започне да почиства.
Първият порив на Дънфорд бе да нахлуе в кухнята и да поиска обяснение, но в този миг коремът му издаде нов силен звук. Той въздъхна и се скри зад един шкаф, докато Хенри напускаше на пръсти малката трапезария. Изчака да чуе стъпките й по стълбите, а след това се завтече в кухнята и довърши шунката.
Глава четвърта
— Хенри, събуди се.
Тя се претърколи и промърмори нещо, което прозвуча като „махай се“.
— Но ти настоя, Хенри. Накара ме да се закълна, че ще те измъкна от леглото в пет и половина.
— Мхм… нямах предвид това.
— Предупреди ме, че ще го кажеш и нареди да пренебрегна думите ти. — Мариан бутна Хенри. — Събуди се!