— Същински образец на добродетелта — отвърна Дънфорд сухо, напомняйки на себе си, че ни най-малко не ревнува от семейното щастие на своята приятелка.
— И как…
На вратата се почука. Те вдигнаха погледи и видяха Уатмоу, невъзмутимият иконом на Дънфорд, да стои на прага.
— Пристигна един адвокат, сър.
Дънфорд повдигна вежда в почуда.
— Адвокат, казваш. Не мога да си представя защо.
— Той е много настоятелен, сър.
— Покани го тогава — Дънфорд се обърна към Бел и сви рамене с изражение, което казваше: „За какво предполагаш, че може да е това?“.
Тя се усмихна дяволито в отговор.
— Интригуващо.
— Наистина.
Уатмоу въведе адвоката. Сивокосият мъж със среден ръст изглеждаше много развълнуван да види Дънфорд.
— Мистър Дънфорд?
Той кимна.
— Не мога да ви опиша колко се радвам, че най-накрая ви открих — започна адвокатът ентусиазирано. Погледна към Бел с озадачено изражение. — А това мисис Дънфорд ли е? Бях оставен да вярвам, че вие не сте женен, сър. О, това е странно. Много странно.
— Не съм женен. Дамата е лейди Блекууд. Тя е моя приятелка. А вие сте?
— О, извинете. Много съжалявам — адвокатът извади кърпичка и попи челото си. — Аз съм Пърсивал Левърет от Крамонт, Хопкинс, Топкинс и Левърет. — Той се наведе напред, добавяйки допълнителен акцент, докато изричаше собственото си име. — Имам много важни новини за вас. Изключително важни всъщност.
Дънфорд махна с ръце невъздържано.
— Нека ги чуем тогава.
Левърет погледна към Бел и после обратно към Дънфорд.
— Може би трябва да говорим насаме, сър? След като тя не е роднина.
— Разбира се — той се обърна към Бел. — Нали не възразяваш?
— О, изобщо — увери го тя с усмивка, която казваше, че ще има подготвени хиляди въпроси, когато те приключат с разговора. — Ще почакам.
Дънфорд посочи с ръка към вратата, водеща към кабинета му.
— Оттук, мистър Левърет.
Те напуснаха стаята и Бел с удоволствие отбеляза, че не са затворили вратата добре. Незабавно се изправи и приближи до стола, който бе най-близо до леко открехнатата врата. Протегна шия и веднага наостри уши.
Мънкане на гласове.
Още мънкане.
И след това от Дънфорд дойде:
— Братовчед ми кой?
Мънкане, мънкане.
— От къде?
Мънкане, мънкане, нещо, което прозвуча като Корнуол.
— Колко далечен братовчед?
Не, не би могло това, което тя чу да е „осми“.
— И той ми е оставил какво?
Бел плесна с ръце. Колко възхитително! Дънфорд току-що бе получил неочаквано наследство. Тя много се надяваше да е нещо хубаво. Един от приятелите й тъкмо бе наследил неохотно трийсет и седем котки.
Останалата част от разговора бе невъзможна за разбиране. След няколко минути двамата мъже се появиха и си стиснаха ръцете. Левърет пъхна няколко книжа в папката си и каза:
— Ще ви изпратя останалите документи възможно най-скоро. Ще се нуждаем от подписа ви, разбира се.
— Разбира се.
Левърет кимна и напусна стаята.
— Е? — попита Бел.
Дънфорд примигна няколко пъти, сякаш все още не можеше съвсем да повярва на това, което току-що бе чул.
— Изглежда съм наследил баронство.
— Баронство! Небеса, нали не трябва отсега нататък да те наричам лорд Дънфорд?
Той завъртя очи.
— Кога за последно съм те наричал лейди Блекууд?
— Преди няма и десет минути — посочи тя нахално, — когато ме представи на мистър Левърет.
— Туше, Бел — той се отпусна върху канапето, без дори да я изчака да седне първа. — Предполагам, че можеш да ме наричаш лорд Станидж.
— Лорд Станидж — промърмори тя. — Колко изискано. Уилям Дънфорд, лорд Станидж. — Бел се усмихна дяволито. — Уилям беше нали?
Дънфорд изсумтя. Толкова рядко го наричаха с малкото му име, че двамата имаха отдавнашна шега, че тя не може да си го спомни.
— Питах майка си — отговори той накрая. — Каза, че е Уилям.
— Кой е умрял? — попита Бел директно.
— Направо преливаш от такт и финес, мила моя Арабела.
— Е, очевидно не може да тъгуваш твърде много за загубата на твоя, ъъ, далечен роднина, тъй като дори не знаеше за съществуването му до този момент.
— Братовчед. Осми братовчед, за да бъдем точни.