Хенри, която бе повече от полузаспала, внезапно се събуди напълно и стана толкова бързо, че започна да трепери.
— Какво? Кой? Какво става?
— Аз съм, Хенри. Мариан.
Хенри примигна.
— Какво, по дяволите, правиш тук? Навън все още е тъмно. Колко е часът?
— Пет и половина — обясни търпеливо Мариан. — Помоли ме да те събудя извънредно рано тази сутрин.
— Така ли? — О, да… Дънфорд. — Наистина. Добре. Е, благодаря ти, Мариан. Това е достатъчно.
— Накара ме да се закълна, че няма да изляза от стаята, докато не станеш от леглото.
Бе прекалено умна за собственото си добро, реши Хенри, докато осъзнаваше, че е на път да се сгуши обратно под завивките.
— Добре. Разбирам. Ами, няма какво да направя, предполагам. — Отпусна краката си отстрани на леглото. — Много хора стават толкова… — Тя се прозя.
Запрепъва се към тоалетната си масичка, където бяха приготвени чифт чисти бричове и бяла риза.
— Може би ще искаш и палто — каза Мариан. — Навън е хладно.
— Така да бъде — промърмори Хенри, докато се обличаше. Колкото и да бе отдадена на селския живот, тя никога не бе ставала от леглото преди седем, а и дори този час се избягваше. Но ако щеше да убеждава Дънфорд, че не е подходящ за живота в Станидж Парк, трябваше малко да се престарае.
Тя спря насред движението, докато закопчаваше копчетата на ризата си. Все още искаше той да си тръгне, нали?
Разбира се, че искаше. Хенри отиде до легена и плисна студена вода на лицето си, като се надяваше, това да я накара да изглежда по-будна. Този мъж умишлено я очароваше. Нямаше значение, че бе успял, помисли си тя опърничаво. Единственото важно бе, че го правеше нарочно, най-вероятно, защото искаше нещо от нея.
Но какво би могъл да иска от нея? Тя не разполагаше с абсолютно нищо, от което той да се нуждае.
Освен ако, разбира се, не бе разбрал, че тя се опитва да се отърве от него и не искаше да я спре.
Хенри се замисли, докато заглаждаше косата си назад, за да я върже на конска опашка. Той изглеждаше искрен, когато й бе казал, че се интересува от нейното възпитание. Беше неин настойник, в края на краищата, дори и само за няколко месеца. Нямаше нищо странно в загрижеността на настойника.
Но дали бе загрижен за своята повереница? Или за това как да изцеди новопридобития си имот?
Хенри изстена. Странно как малко светлина от свещи караше света да изглежда толкова невинен и розов. На ярката светлина на утрото, тя можеше да види нещата по-ясно.
Издаде раздразнен звук. Ярка светлина, друг път. Навън все още бе тъмно.
Но това не означаваше, че не е разбрала, че той е намислил нещо — дори и да не бе съвсем сигурна какво е то.
Ами ако той имаше собствен таен план? Хенри потрепери при тази мисъл. С нова решителност, тя обу ботушите си, грабна една свещ и излезе в коридора.
Дънфорд бе настанен в господарските покои, само няколко врати по-надолу от нейната собствена стая. Тя си пое дълбоко дъх за кураж и силно почука на вратата.
Нямаше отговор. Тя почука отново. Пак нищо. Осмеляваше ли се? И още как.
Хвана дръжката на вратата и влезе, плъзвайки се в стаята му. Той спеше дълбоко. Много дълбоко.
Хенри почти се почувства виновна, заради това, което се канеше да направи.
— Добро утро! — каза тя, надявайки се гласът й да звучи подкупващо бодро.
Той не помръдна.
— Дънфорд?
Той промърмори нещо, но с изключение на това нямаше никакви други признаци, че е дори малко буден.
Тя се приближи и опита отново.
— Добро утро!
Дънфорд издаде още един сънлив звук и се завъртя към нея.
Хенри затаи дъх. Боже, колко бе красив. Точно от типа мъже, които никога не й обръщаха внимание на селските танци. Без да се замисля, тя протегна ръка, за да докосне прекрасно оформените му устни, но се спря, когато бе само на сантиметър разстояние.
Отдръпна се, сякаш се бе изгорила. Странна реакция, след като дори не го бе докоснала.
Не губи куража си сега, Хенри! Тя преглътна и се протегна отново, този път към рамото му. Разтърси го предпазливо.
— Дънфорд? Дънфорд?
— Ммм — каза той сънливо. — Хубава коса.
Ръката на Хенри се вдигна към косата й. За нея ли говореше? Или на нея? Невъзможно. Мъжът все още спеше.
— Дънфорд? — Тя отново го разтърси.
— Миришеш хубаво — промърмори той. Сега тя знаеше, че не говори за нея.
— Дънфорд, време е да се събудиш.