Тя го погледна с надежда, като се молеше той да реши, че това обяснение е достатъчно.
Дънфорд скръсти ръце, като явно очакваше още.
— Ти… мисля, че ме обърка с другиго — продължи тя, осъзнавайки болезнено, че по лицето й е плъзнала червенина.
— И кой, моля те кажи, беше това?
— Някой, когото наричаш захарче, опасявам се.
Захарче? Така наричаше Кристин, неговата любовница, забравена в Лондон. В корема му започна да се заражда неприятно усещане.
— И после какво стана?
— Ами, ти ме сграбчи за врата и аз паднах на леглото.
— И?
— И това е всичко — каза Хенри бързо, когато внезапно осъзна, че може да избегне съобщаването на цялата истина. — Аз те отблъснах и те събудих, и така паднах на пода.
Очите му се присвиха. Дали пропускаше нещо? Той винаги бе много активен в съня си. Не можеше да преброи колко пъти се бе събуждал, докато правеше любов с Кристин. Дори не искаше да мисли за това, което можеше да започне с Хенри.
— Разбирам — каза той рязко. — Извинявам се за всяко неподходящо поведение, спрямо теб, докато съм спял.
— О, няма нищо, уверявам те — отвърна Хенри с благодарност.
Той я погледна очаквателно.
Тя го погледна с невинна усмивка на лице.
— Хенри — накрая каза той. — Колко е часът?
— Колко е часът? — повтори тя. — Мисля, че сега трябва да е почти шест.
— Ясно.
— Моля?
— Изчезвай от стаята ми.
— Ох. — Тя се изправи на крака. — Ще искаш да се облечеш, разбира се.
— Искам да заспя отново.
— Хмм, да, разбира се, че искаш, но ако нямаш нищо против, че го казвам, вероятността да заспиш отново е много малка. Може просто да се облечеш.
— Хенри?
— Да?
— Излез.
Тя излетя от стаята.
Двадесет минути по-късно Дънфорд се присъедини към Хенри на масата за закуска. Той бе облечен небрежно, но от един поглед Хенри можеше да каже, че дрехите му бяха твърде хубави за строенето на свинарник. За момент тя се замисли да му го каже, но после се отказа.
Ако съсипеше дрехите си, това щеше да е още една причина да пожелае да си тръгне.
Освен това доста се съмняваше той да притежава нещо подходящо за строеж на свинарник. Дънфорд седна срещу нея и грабна една препечена филийка с гневно движение, което я убеди, че е напълно вбесен.
— Не можа да заспиш? — промърмори Хенри.
Той я изгледа раздразнено.
Хенри се престори, че не забелязва.
— Искаш ли да погледнеш „Таймс“? Аз почти приключих с него.
Без да изчака отговора му, тя му подаде вестника от другата страна на масата.
Дънфорд погледна надолу и се намръщи.
— Прочетох го преди два дни.
— Оу. Много съжалявам — отвърна тя, неспособна да прикрие следите от дяволитост в гласа си. — На вестника са му нужни няколко дни, за да пристигне чак тук. Ние сме на края на света, нали знаеш.
— Започнах да го осъзнавам.
Тя потисна усмивката си, доволна от това колко добре се развиват плановете й. След странната сцена по-рано тази сутрин, нейната решителност да го върне обратно в Лондон се бе увеличила четирикратно. Беше ужасно наясно с това, какво прави една от усмивките му с вътрешностите й — нямаше особено желание да разбира какво ще й причини една от целувките му, ако му позволеше.
Е, това не бе съвсем вярно. Умираше да разбере какво ще стане след една негова целувка… но просто бе напълно сигурна, че той никога не би поискал тя да узнае. Единственият начин да я целуне отново бе, ако я сбърка с друга жена, а шансовете това да се случи два пъти бяха наистина малки.
Освен това, Хенри си имаше гордост, дори и удобно да бе забравила за нея тази сутрин. Колкото и да бе харесала целувката, тя не бе успяла особено да й се наслади, когато знаеше, че той в действителност желае друга.
Мъже като него не желаеха жени като нея и колкото по-скоро си тръгнеше той, толкова по-скоро тя отново щеше да се чувства добре, такава, каквато е.
— О, виж! — възкликна тя, лицето й бе невероятно бодро. — Слънцето изгрява.
— Едва сдържам вълнението си.
Хенри се задави с филийката си. Най-малкото да се отърве от него щеше да е интересно. Тя реши да не го предизвиква повече, докато не приключи със закуската си. Мъжете можеха да са зли, когато стомасите им са празни. Поне така й бе казвала Виола винаги. Оставяйки вилицата си с яйца, тя насочи вниманието си към великолепния изгрев, разкриващ се през прозореца.