Първо небето стана лавандулово, после се появиха райета в розово и оранжево. Хенри бе сигурна, че няма друго място на земята, красиво колкото Станидж Парк в тази минута. Неспособна да се сдържи, тя въздъхна.
Дънфорд чу звука и я погледна с любопитство. Тя се взираше възхитена през прозореца. Благоговението, изписано на лицето й, бе смущаващо. Той винаги се бе радвал на заниманията на открито, но никога не бе виждал човешко същество, така очевидно изпълнено с уважение и възхищение към силите на природата. Сложна жена бе неговата Хенри.
Неговата Хенри? Кога бе започнал да мисли за нея като за своя?
Откакто се бе озовала в леглото ти тази сутрин, отвърна умът му иронично. И спри да се преструваш, че не помниш, че си я целунал.
Беше си спомнил всичко, докато се обличаше. Не бе имал намерение да я целува, дори не бе осъзнал по това време, че точно Хенри е в обятията му. Но това не означаваше, че сега не помни всяка мъничка подробност: извивката на устните й, коприненото усещане на косата й върху голите му гърди, вече познатия й аромат.
Лимони. По някаква причина миришеше на лимони. Той не можа да се спре и устните му се извиха, докато се надяваше, че обичайният й аромат е лимоненият, а не мирисът на прасе, който преобладаваше в деня, когато се бяха срещнали.
— Какво е толкова забавно?
Той вдигна поглед. Хенри го наблюдаваше любопитно. Дънфорд бързо промени изражението си и се намръщи.
— Изглеждам ли сякаш има нещо смешно?
— Изглеждаш — промърмори тя, връщайки се към закуската си.
Той я наблюдаваше как яде. Тя отхапа и след това върна погледа си към прозореца, където слънцето все още обагряше небето.
Хенри въздъхна още веднъж. Очевидно много обичаше Станидж Парк, помисли си той.
Повече, отколкото бе виждал човек да обича парче земя.
Това е! Не можеше да повярва какъв глупак е бил, за да не го разбере досега. Разбира се, че искаше да се отърве от него.
Тя бе управлявала Станидж Парк шест години. Бе прекарала целия си съзнателен живот и по-голямата част от детството си в този имот. Не би могла да приветства намесата на непознат. По дяволите, той можеше да я изхвърли от къщата, ако пожелаеше. Тя нямаше роднинска връзка с него.
Трябваше да получи копие от завещанието на Карлайл, за да види точните условия, що се отнася до мис Хенриета Барет, ако имаше такива.
Адвокатът, който дойде, за да му каже за наследството му… как му беше името? Левърет… да, Левърет бе казал, че ще му даде копие от завещанието, но то не бе стигнало до него, преди да замине за Корнуол.
Горкото момиче, сигурно бе ужасено. И ядосано. Той вдигна поглед към невероятно бодрата й фасада. Обзалагаше се, че бе по-ядосана, отколкото ужасена.
— Тук много ти харесва, нали? — попита той неочаквано.
Стресната от внезапното му желание да разговаря с нея, Хенри се изкашля леко, преди най-накрая да отговори:
— Да. Да, разбира се. Защо питаш?
— Без причина. Просто се чудех. Вижда се на лицето ти, нали знаеш.
— Какво се вижда? — попита тя колебливо.
— Любовта ти към Станидж Парк. Наблюдавах те, докато гледаше изгрева.
— Така ли?
— Мхм. — И това, очевидно бе всичко, което щеше да каже по въпроса. Той се върна към закуската си и я пренебрегна напълно.
Хенри притеснено захапа долната си устна. Това бе лош знак. Какво го интересуваше как се чувства, освен ако по някакъв начин не планираше да го използва срещу нея? Ако искаше отмъщение, нищо нямаше да е толкова мъчително, колкото да бъде прогонена от любимия си дом.
Но защо ще иска да й отмъщава? Може и да не я харесваше, може дори да я намираше по-скоро досадна, но тя не му бе дала повод да я мрази, нали? Разбира се, че не. Всичко бе във въображението й.
Дънфорд тайно я наблюдаваше над яйцата си. Тя бе притеснена. Добре. Заслужаваше си го, след като го измъкна от леглото тази сутрин в най-варварския час. Да не говорим за хитрия й план да го умори от глад, докато е в Корнуол. И проблема с къпането — той щеше да се възхити на изобретателността й, ако манипулациите й бяха насочени към всеки друг, освен към него.
Ако смяташе, че може да го изгони от собствения му имот, значи беше луда.
Той се усмихна. Посещението в Корнуол щеше да се окаже наистина забавно. Дънфорд продължи да яде закуската си с преднамерено бавни хапки, като изцяло се наслаждаваше на страданието й.