Хенри не искаше да го остави да си мисли, че смята, че е прав за нещо, затова мина през района на строежа и отиде до купчина камъни. Наведе се и вдигна един.
Дънфорд повдигна вежди, абсолютно наясно, че трябва да отиде и да й помогне, но и напълно нежелаещ да го стори. За негова изненада, тя се оказа доста силна.
Той завъртя очи. Защо се изненадваше от нещо свързано с нея? Разбира се, че щеше да е способна да вдигне голям камък.
Тя бе Хенри. Вероятно можеше да вдигне и него.
Наблюдаваше я как пренася камъка до една от стените и го оставя там. Тя издиша и избърса челото си. Тогава го погледна.
Дънфорд се усмихна — с една от най-добрите си усмивки, помисли си той:
— Би трябвало да свиваш краката си, когато вдигаш камъните — извика й. — Така е по-добре за гърба ти.
— Така е по-добре за гърба ти… — имитираше го тя под носа си, — мързелив, негоден за нищо, глупав, малък…
— Моля?
— Благодаря за съвета. — Гласът й бе олицетворение на сладостта.
Дънфорд се усмихна отново, този път на себе си. Започваше да й свиква.
Тя повтори задачата си двадесет пъти преди работниците най-сетне да пристигнат.
— Къде бяхте? — извика тя — Дойдохме преди десет минути.
Един от мъжете примигна.
— Но ние сме подранили, мис Хенри.
Кожата около устата й се опъна.
— Започваме в шест и четиридесет и пет.
— Ние дойдохме тук около седем — извика Дънфорд услужливо.
Тя се обърна и отправи смъртоносен поглед в неговата посока. Той се усмихна и сви рамене.
— Не започваме преди седем и половина в събота — каза един от работниците.
— Сигурна съм, че грешите — излъга Хенри. — Започваме много по-рано.
Друг строител се почеса по главата.
— Не мисля така, мис Хенри. Мисля, че започваме в седем и тридесет.
Дънфорд се подсмихна.
— Предполагам, че в края на краищата селският живот не започва толкова рано. — Той пропусна да спомене, че когато е в Лондон се опитва да избегне ставането преди обяд.
Тя го изгледа отново.
— Защо си толкова обидчива? — попита Дънфорд, променяйки изражението си в маска на момчешка невинност. — Мислех, че ме харесваш?
— Харесвах те — извика тя.
— А сега? Съсипан съм.
— Следващият път може би ще помислиш за това да ми помогнеш, вместо да ме гледаш как пренасям камъни през свинарника.
Той сви рамене.
— Казах ти, че нямам опит в зидарството. Не искам да съсипя целия проект.
— Предполагам, че си прав — каза Хенри.
Гласът й бе прекалено ласкателен. Дънфорд се разтревожи. Той повдигна вежди въпросително.
— В крайна сметка — продължи тя, — ако предишният свинарник бе построен правилно, днес нямаше да строим нов.
Дънфорд изведнъж се почувства леко несигурен. Тя изглеждаше напълно доволна от себе си.
— Ето защо би било мъдро от моя страна да не допускам неопитни хора, като теб, близо до строителната част от работата по свинарника.
— За разлика от нестроителната? — попита той сухо.
Тя грейна.
— Именно!
— Което означава?
— Което означава… — Хенри прекоси свинарника и вдигна една лопата. — Поздравления, лорд Станидж, сега ти си началник на лопатата, повелител на калта.
Той не мислеше, че усмивката й може да стане по-широка, но грешеше. И тя не се преструваше ни най-малко. Кимна му с глава към воняща купчина от нещо, което Дънфорд не бе виждал никога преди и след това се върна при останалите работници. Необходимо му бе цялото самообладание, което притежаваше, за да не се затича след нея и да не я плесне с лопатата по дупето.
Глава пета
Два часа по-късно той бе готов да я убие. Дори освирепялото му съзнание обаче признаваше, че това убийство не е осъществим вариант, така че се задоволи с разработването на различни планове, с които да я накара да страда.
Изтезанията вероятно бяха твърде банални, реши той, пък и нямаше куража да ги използва срещу жена. Въпреки че… Дънфорд погледна към субекта в торбести бричове. Тя изглежда се усмихваше, докато влачеше камъните. Хенри не беше обикновена жена.
Поклати глава. Имаше и други начини да я накара да страда. Змия в леглото й, може би? Не, проклетата жена сигурно обича змии. Паяк? Не мразеха ли всички паяци?
Облегна се на лопатата си, като бе напълно наясно, че се държи детински, но въобще не му пукаше.