Дънфорд най-сетне я стовари до малък навес, където държаха селскостопанските инструменти. За щастие наоколо не се виждаше никой.
— Нима? — тонът му бе абсолютно заповеднически.
— Знаеш ли колко много време ми трябваше, за да спечеля уважението на хората тук? Знаеш ли? Ще ти кажа, много дълго. Дяволски много време. И ти съсипа всичко. Съсипа го!
— Съмнявам се цялото домакинство на Станидж Парк да реши, че не заслужаваш уважение, заради моите действия — изсъска той, — макар сама да си създаваш проблеми.
— Какво искаш да кажеш с това „сама“? Ти си този, който изсипа калта на крака ми, в случай че не помниш.
— Ти си тази, която ме накара да рина тия лайна по начало! — Хрумна му, че това е първият път, в който говори толкова грубо на жена. Беше изумително, колко можеше да го ядоса тя.
— Ако не си в състояние да се справиш със задачата да ръководиш ферма, може да си заминеш в Лондон. Ние ще оцелеем и без теб.
— Ето за това става въпрос, нали? Малката Хенри е ужасена, че ще й взема играчката и се опитва да се отърве от мен. Е, нека ти кажа нещо, нужно е много повече от едно двадесетгодишно момиче, за да ме изплаши.
— Не се отнасяй снизходително към мен — предупреди го тя.
— Или какво? Какво ще ми направиш? Какво би могла да ми направиш, че да ме нараниш?
За истински ужас на Хенри, долната й устна започна да трепери.
— Аз… аз…
Трябваше да измисли нещо, трябваше. Не можеше да го остави да спечели. Би могъл да я изгони от имота, но единственото по-лошо нещо, от това да няма дом, бе никога повече да не види Станидж Парк отново.
Накрая отчаяно извика:
— Мога да направя всичко! Познавам това място по-добре от теб! По-добре от всеки! Ти дори…
Бърз като светкавица, той я притисна към стената на навеса със забит в рамото й показалец. Хенри не можеше да диша — тя напълно бе забравила как, а смъртоносният му поглед превръщаше краката й в желе.
— Не — скара се той, — правиш грешката да ме ядосаш.
— Сега не си ли ядосан? — изграчи невярващо тя.
Дънфорд я пусна рязко и се усмихна, извивайки вежда, когато тя се плъзна надолу и падна на земята.
— Не, изобщо — каза той спокойно. — Просто исках да установим някои основни правила.
Устата на Хенри се отвори. Мъжът беше луд.
— На първо място, никакви подли малки планове как да се отървеш от мен.
Тя преглътна конвулсивно.
— И без лъжи!
Хенри отвори уста и си пое дъх.
— И… — Той спря и погледна към нея. — О, Исусе. Не плачи.
Тя проплака.
— Не, моля те, не плачи. — Той посегна към кърпичката си, но осъзна, че е изцапана с кал и я прибра обратно в джоба си. — Не плачи, Хенри.
— Аз никога не плача — изпъшка тя, едва успявайки да изрече думите между риданията си.
— Знам — каза той успокоително, навеждайки се до нея. — Знам.
— Не съм плакала от години.
Той й вярваше. Беше невъзможно да си я представи да плаче, но въпреки това тя го правеше пред него. Бе толкова способна, толкова хладнокръвна, не от типа момичета, които плачат. И фактът, че той я бе докарал до тук късаше сърцето му.
— Ето така — промърмори той, потупвайки неловко рамото й. — Спокойно. Всичко е наред.
Тя си пое дълбоко дъх, като се опитваше да спре риданията си, но без резултат.
Дънфорд се огледа трескаво, сякаш зелените хълмове щяха да му кажат как да я накара да спре да плаче.
— Не прави това. — Беше ужасно.
— Нямам къде да отида — проплака тя. — Нямам дом. Нямам си никой. Нямам семейство.
— Шшт. Всичко е наред.
— Аз просто искам да остана — изпъшка тя и подсмръкна. — Просто искам да остана. Толкова ли е лошо?
— Разбира се, че не, мила.
— Просто, това е моят дом. — Тя погледна към него, сивите й очи бяха станали сребърни от сълзите. — Или поне беше. Сега е твой и ти можеш да правиш каквото поискаш с него. И с мен. И… о, Боже, такава съм глупачка. Сигурно ме мразиш.
— Не те мразя — отговори той механично.
Това бе истината, разбира се. Тя го дразнеше и го изкарваше извън кожата му, но не я мразеше. Всъщност, Хенри някак бе успяла да спечели уважението му, нещо, което той никога не даваше, без да бъде заслужено. Методите й може и да бяха изкривени, но тя се бореше за единственото нещо, което наистина обичаше. Малко мъже можеха да претендират за такава чистота на целта.
Дънфорд отново я потупа по ръката, като се опитваше да я успокои. Какво бе казала за това, че той може да прави с нея каквото си иска? Със сигурност нямаше смисъл в тези думи. Предполагаше, че може да я накара да напусне Станидж Парк, ако поиска, но това не означаваше нищо. Макар да предполагаше, че това бе най-лошата съдба, която Хенри можеше да си представи; разбираемо беше, че е малко мелодраматична по този въпрос. И все пак, имаше нещо, което му се струваше странно.