Дънфорд си отбеляза на ум да обсъди този въпрос с нея по-късно, когато не е толкова объркана.
— Хайде, Хенри — каза той, като реши, че е време да даде почивка на страховете й. — Няма да те отпратя. Защо, за Бога, да го правя? И освен това, давал ли съм ти повод да мислиш, че намерението ми е такова?
Тя преглътна. Тъкмо бе решила, че трябва да предприеме офанзива в тази битка на волите. Погледна нагоре към него. Кафявите му очи изглеждаха загрижени.
Може би никога не е имало нужда от битка. Може би първо трябваше да изчака, за да прецени новия лорд Станидж, преди да вземе решение, че трябва да го върне в Лондон.
— Давал ли съм ти повод? — попита той меко.
Тя поклати глава.
— Помисли малко, Хенри. Бих бил истински глупак да те отпратя. Аз съм първият, който ще признае, че не разбирам нищо от земеделие. Или трябва да управлявам имота, или да наема някого да го ръководи. И защо да наемам непознат, когато имам някого, който вече знае всичко, което е необходимо?
Хенри сведе поглед, неспособна да срещне очите му. Защо трябваше той да бъде толкова разумен и мил. Тя се почувства ужасно виновна за всички машинации, с които искаше да го прогони, включително тези, които още не бе осъществила.
— Съжалявам, Дънфорд. Наистина съжалявам.
Той пренебрегна извинението, тъй като не искаше да я кара да се чувства още по-зле.
— Няма пострадали. — Той огледа дрехите си. — Е, с изключение на дрехите ми може би.
— О! Толкова съжалявам! — Тя избухна в сълзи отново, този път ужасена. Дрехите му сигурно бяха страшно скъпи. Никога не бе виждала нещо толкова хубаво в живота си. Не мислеше, че има такива дрехи в Корнуол.
— Моля те, Хенри, не се притеснявай за тях — каза той, изненадан, че звучи почти сякаш й се моли да не се чувства зле. Кога чувствата й станаха толкова важни за него? — Ако тази сутрин не бе приятна, поне беше… да кажем… интересна и дрехите ми си струват жертвата, ако това значи, че сме постигнали примирие. Нямам никакво желание да ставам преди зазоряване следващата седмица, само за да бъда информиран, че трябва собственоръчно да заколя крава.
Очите й се разшириха. Откъде знаеше?
Дънфорд улови промяната в изражението й, изтълкува го правилно и потръпна.
— Ти, скъпо момиче, вероятно можеш да научиш Наполеон на едно-две неща.
Устните на Хенри трепнаха. Макар и лека, това определено бе усмивка.
— Сега — продължи той, като се изправи. — Ще се връщаме ли в къщата? Умирам от глад.
— О! — каза тя преглъщайки неловко. — Съжалявам.
Той извъртя очи.
— За какво съжаляваш?
— Задето те накарах да ядеш това отвратително овнешко. И овесената каша. Мразя овесена каша.
Той се усмихна нежно.
— Това е свидетелство за любовта ти към Станидж Парк, защото вчера успя да изядеш цяла купа от тази помия.
— Не съм — призна тя. — Изядох само няколко супени лъжици. Изсипах останалата част в една урна докато не гледаше. Трябваше да се върна и да го изчистя по-късно.
Неспособен да се спре, той се засмя.
— Хенри, никога не съм срещал някого като теб.
— Не съм сигурна дали това е хубаво.
— Глупости. Разбира се, че е. Сега, тръгваме ли?
Тя се протегна и хвана ръката, която й бе подал. Бавно се изправи на крака.
— Симпи прави много хубави бисквити — каза тя тихо, а тонът на гласа й бе изкупителен. — С масло, джинджифил и захар. Възхитителни са.
— Великолепно. Ако не е приготвила, ще трябва да я принудим да направи още една партида. Смятам, че не е нужно да довършваме свинарника, нали?
Тя поклати глава.
— Работих там в събота, но най-вече наглеждах. Мисля, че мъжете бяха малко изненадани от помощта ми тази сутрин.
— Знам, че бяха. Челюстта на Томи бе увиснала до коленете. И моля те, кажи ми, че обикновено не ставаш толкова рано.
— Не. Аз съм ужасна сутрин. Не мога да свърша нищо преди девет, освен ако не е абсолютно наложително.
Дънфорд се усмихна накриво, когато осъзна степента на предишната й решителност да се отърве от него. Тя наистина трябва много да е искала той да се махне, за да стане в пет и половина сутринта.