— Ако мразиш ранобудните хора, толкова колкото аз, тогава мисля, че ще се разбираме отлично.
— Надявам се.
Хенри се усмихваше несигурно, докато вървяха към къщата. Приятел. За нея той щеше да бъде такъв. Това бе вълнуваща мисъл. Тя нямаше никакви приятели, откакто бе достигнала зряла възраст. О, разбираше се много добре с цялата прислуга, но винаги присъстваше онази невидима граница между работодател и работник, която им пречеше да станат прекалено близки.
С Дънфорд обаче, тя бе открила приятелство, въпреки че бяха започнали зле. И все пак имаше едно нещо, което искаше да знае. Тихо изрече името му.
— Да?
— Когато каза, че не си ядосан…
— Да?
— Беше ли?
— Бях по-скоро раздразнен — призна той.
— Но не ядосан? — тя звучеше, сякаш не му вярва.
— Повярвай ми, Хенри, когато се ядосам, ще разбереш.
— Какво става, тогава?
Очите му потъмняха за малко, преди да отговори.
— Не искаш да знаеш. Тя му вярваше.
Един час по-късно, след като и двамата се бяха изкъпали, Хенри и Дънфорд се срещнаха в кухнята над чинията с джинджифилови бисквити на мисис Симпсън. Докато бяха заети да се карат за последната, пристигна Йейтс.
— Рано тази сутрин дойде писмо за вас, милорд — каза монотонно той. — От вашия адвокат. Оставих го в кабинета.
— Отлично — отвърна Дънфорд, като избута стола си и стана. — Това би трябвало да са останалите документи, свързани със Станидж Парк. Копие от завещанието на Карлайл, предполагам. Искаш ли да го прочетеш, Хенри?
Не знаеше дали тя се чувстваше обидена от факта, че имението вече е негово. Наистина, бе наследство, и Хенри в никакъв случай не можеше да го получи, но това не означаваше, че не е засегната от този факт. Като я питаше дали иска да прочете завещанието, той се опитваше да я увери, че тя все още е важна фигура в Станидж Парк.
Хенри сви рамене, докато го следваше по коридора.
— Ако искаш. Мисля, че нещата са ясни. Ти си наследник на всичко.
— Карлайл не ти е оставил нищо? — Дънфорд шокирано вдигна вежди. Беше безотговорно да оставиш млада жена без пукната пара и дом.
— Предполагам, е мислел, че ти ще се погрижиш за мен.
— Аз със сигурност ще се погрижа да си удобно разположена и ти винаги ще имаш дом тук, но Карлайл трябваше да те подсигури. Никога не съм го срещал. Не би могъл да знае дали съм принципен човек.
— Предполагам, е смятал, че не може да си толкова лош, щом си му роднина — подразни го тя.
— И все пак… — Дънфорд отвори вратата на кабинета и влезе. Но когато стигна до бюрото, там нямаше писмо, което да го чака, а само купчина от късчета хартия. — Какво, за Бога, е това?
Хенри пребледня.
— О, не.
— Кой би направил подобно нещо? — Той сложи ръце на кръста и се обърна към нея. — Хенри, познаваш ли всички слуги лично? Кой мислиш…
— Не са прислужниците. — Тя въздъхна. — Руфъс? Руфъс?
— Кой, по дяволите, е Руфъс?
— Моят заек — промърмори тя, като коленичи на земята.
— Твоят какво?
— Моят заек. Руфъс? Руфъс? Къде си?
— Искаш да ми кажеш, че имаш заек за домашен любимец? — Мили Боже, тази жена правеше ли нещо нормално?
— Той обикновено е много сладък — каза тя тихо. — Руфъс!
Малка топка с черно-бяла козина притича през стаята.
— Руфъс! Върни се тук! Лош заек! Лош заек!
Дънфорд започна да се тресе от смях. Хенри преследваше заека из стаята, наведена с протегнати ръце. Всеки път, когато се опитваше да го сграбчи обаче, той се измъкваше от хватката й.
— Руфъс! — каза тя предупредително.
— Предполагам, че не можеш да се държиш като останалата част от човечеството и да си вземеш котка или куче.
Хенри реши, че отговорът не е задължителен и не каза нищо. Тя се изправи, сложи ръце на кръста и въздъхна.
— Къде отиде?
— Мисля, че се стрелна зад библиотеката — услужливо й отговори Дънфорд.
Хенри на пръсти отиде и надникна зад голямата дървена мебел.
— Шшт. Иди и застани от другата страна.
Той изпълни нарежданията й.
— Направи нещо, за да го подплашиш.
Дънфорд я погледна с подозрително изражение. Накрая коленичи на земята и каза със страшен глас: